Тя препрочете писмото.
– Той не знае, че ще се омъжа.
– Не, не мисля, че знае.
– Можем да му позвъним.
Но Джоди беше категорично против тази идея.
– Няма телефонен номер. И във всеки случай, някой може да ни чуе. И въобще в обаждането по телефона няма смисъл, не можеш да видиш лицето на другия човек и вечно те прекъсват.
Тя знаеше, че той мрази телефоните и дори се бои от тях.
– Добре тогава, можем да му напишем писмо.
– Той никога не отговаря на писма.
И това беше вярно. Керълайн почувства тревога. Джоди биеше нанякъде, но тя не схващаше накъде.
– И какво?
Той пое дълбоко дъх.
– Аз и ти можем да заминем за Шотландия и да го намерим. Да му обясним. Да му кажем какво се случва. – Той повиши глас, сякаш тя беше леко глуха. – Да му кажем, че аз не искам да ходя в Канада с Даяна и с Шон.
– Ти знаеш какво ще каже той за това, нали? Ще каже: „Какво общо имам аз с това, по дяволите?“
– Не мисля, че ще каже така.
Тя се почувства засрамена.
– Добре. И така, ще отидем в Шотландия и ще намерим Ангъс. И какво ще му кажем?
– Че трябва да се върне в Лондон и да се грижи за мен. Не може да бяга от отговорност през целия си живот – точно това винаги казва Даяна. А аз съм една отговорност. Ето това съм аз, отговорност.
– И как ще се грижи за теб?
– Можем да си вземем малък апартамент и той да си намери работа.
– Ангъс?
– Защо не? Другите хора го правят. Единствената причина той да се дърпа от всичко това през цялото време е, защото не иска да прави нищо, което Даяна иска.
Въпреки усилието си Керълайн не можа да сдържи усмивката си.
– Трябва да призная, че уцели.
– Но за нас той би дошъл. Казва, че му липсваме. Ще му е приятно да бъде с нас.
– И как ще стигнем до Шотландия? Как ще се измъкнем от къщата, без Даяна да ни усети? Знаеш, че ще звъни на всяко летище и гара. А и не можем да вземем колата й, защото още първият полицай, на когото се натъкнем, ще ни махне с флагчето си.
– Знам – каза Джоди. – Но аз съм измислил всичко. – Той свърши с млякото си и се премести по-близо до нея. – Имам план.
***
Макар че след ден-два щеше да дойде април, мразовитият мрачен следобед вече потъваше в тъмнина. Всъщност през целия ден нямаше кой знае колко светлина. Още от сутринта небето бе изпълнено с ниски, оловни облаци, които току се измиваха в смразяващи дъждовни струи. Всичко наоколо изглеждаше унило. Хълмовете, доколкото можеха да се видят, бяха тъмни от последните остатъци от кафеникавата зимна трева. Снегът, останал от последния снеговалеж, покриваше повечето високи части и лежеше дълбоко в циркусите и недостъпните за слънчевите лъчи процепи, и приличаше на несръчно поставена захарна глазура.
По тесните долчинки между хълмовете, оформени от извивките и завоите на реката, духаше вятър, идващ право от север – от Арктика вероятно – студен и суров, и съвсем безмилостен. Той дращеше по голите клони на дърветата, подемаше като хала старите изсъхнали листа от канавките, лудуваше с тях из ледения въздух, вдигаше във високите борове шум, напомнящ за далечен тътен на море.
В църковния двор беше открито, нямаше никакъв подслон и облечените в черно хора стояха и се свиваха срещу бурните пориви на вятъра. Колосаният стихар на свещеника се развяваше и издуваше като несръчно нагласено корабно платно и Оливър Киърни, застанал гологлав там, чувстваше, че бузите и ушите му повече не му принадлежат. Искаше му се да се бе сетил да си сложи още един кат топли дрехи.
Установи, че умът му е в някакво особено състояние, отчасти замъглен, отчасти чист като кристал. Едва дочуваше думите на литургията, които най-вероятно бяха много съдържателни. Вниманието му бе привлечено и задържано от яркожълтите цветчета на големите букети нарциси, пламтящи в скръбния ден като свещици в тъмна стая. И въпреки че повечето опечалени, които стояха около него, бяха анонимни като сенки, един-двама от тях бяха привлекли вниманието му, подобно на фигури в предния план на картина. Единият бе Купър, старият пазач, в своя най-хубав костюм, с черна вратовръзка. И успокояващият, масивен силует на Дънкан Фрейзър, съседът на Киърни. И момичето, непознатото момиче, което някак не се вписваше в това непретенциозно сборище. Тъмнокосо момиче, много стройно, със силен слънчев загар, с черна кожена шапка, нахлупена ниско над ушите, с лице, почти напълно скрито от огромни тъмни очила. Доста ефектна. Смущаваща. Коя беше тя? Приятелка на Чарлз? Не изглеждаше много вероятно...