Установи, че се е загубил в разсъждения, отърси ума си от тях и се опита още веднъж да се концентрира върху това, което се случваше. Но злостният вятър сякаш се бе сговорил с личния демон на Оливър и се надигаше и извиваше във внезапни пориви, вдигаше вихрушки от мъртви листа от земята в краката му и ги разпиляваше. Разтревожен, той обърна глава и се озова очи в очи с непознатото момиче. Тя бе свалила очилата си и той с изумление видя, че е Лиз Фрейзър. Очите му зa миг срещнаха нейните, после се извърна и мислите му още повече се объркаха. Лиз, която не бе виждал от две години, че и повече. Лиз, пораснала и по някаква причина дошла в Роузи Хил. Лиз, която брат му просто обожаваше. Почувства благодарност към нея заради идването й днес. За Чарлз то щеше да е най-важно.
***
Най-накрая всичко свърши. Хората се раздвижиха, бягайки с облекчение от студа, и обърнаха гръб на пресния гроб и на купчините зъзнещи пролетни цветя. Излизаха от църковния тор по двама и по трима, брулени от бурния вихър на вятъра, пометени през вратата като прах пред метла.
Оливър се озова на тротоара и започна да стиска ръце и да произнася съответните подходящи думи.
– Толкова е мило, че дойдохте. Да... трагедия...
Стари приятели, хора от селото, фермери от другата страна на Рилкърк, много от които Оливър никога не бе виждал прели. Приятели на Чарлз. Те му се представяха един подир друг.
– Толкова е мило, че сте дошли от толкова далече. Ако имате време на път за вкъщи, отбийте се в Киърни. Госпожа Купър с приготвила голяма почерпка с чай.
Накрая остана да чака единствено Дънкан Фрейзър. Едър и солиден, закопчан до горе в черното си палто и увит с кашмирен шал, със сива коса, издухана от вятъра във формата на петльов гребен. Оливър се огледа за Лиз.
– Тя си тръгна – каза Дънкан. – Прибра се у дома сама. Не я бива много в тези неща.
– Съжалявам. Но ти непременно ела у дома, Дънкан. Да се е топлиш с някоя и друга глътка.
– Разбира се, че ще дойда.
Свещеникът се появи до него.
– Аз няма да дойда в Киърни, Оливър, но все пак ти благодаря. Съпругата ми е на легло. Настинка, предполагам. – Те стиснаха ръце, с мълчалива благодарност от едната страна и със съчувствие от другата. – Уведоми ме какви са ти плановете.
– Бих могъл да ти кажа и сега, само че ще отнеме доста време.
– Тогава по- късно, няма защо да се бърза.
Вятърът изду расото му. Ръцете му, стиснали молитвеника, бяха подути и червени от студа. Като телешки кренвирши, помисли си Оливър, докато го наблюдаваше как се обръща и се отдалечава по църковната пътека между извисяващите се надгробни камъни, с белия си стихар, подмятащ се в мрака. Остана да се взира невиждащо след него, докато той се скри в църквата и затвори голямата врата зад себе си, после слезе от тротоара и тръгна към мястото, където го чакаше самотната му кола. Влезе вътре, затвори вратата, намести се удобно на седалката, доволен, че най-сетне е останал насаме, в уединение. Сега, когато мъчението на погребението бе свършило, стана по-възможно да приеме идеята, че Чарлз е мъртъв. Приемайки я, изглеждаше по-вероятно, че сега нещата ще тръгнат по- лесно. Оливър вече се чувстваше – не, не точно по-щастлив, но по-спокоен и способен да изпита радост от това, че толкова много хора бяха дошли днес, и особено от появата на Лиз.
След малко се пресегна тромаво към джоба на палтото си, намери пакета с цигарите, извади една и я запали. Погледна към празната улица и си каза, че е време да се прибере у дома, защото имаше още някои дребни социални ангажименти, които трябваше да изпълни. Хората щяха да го чакат. Завъртя стартера, включи на скорост, подкара по улицата, по замръзналото платно, хрущящо под грапавата повърхност на тежките зимни гуми.
До пет часа и последният посетител си бе тръгнал. Или поне предпоследният посетител. Старото „Бентли“ на Дънкан Фрейзър все още стоеше пред входната врата, но пък от друга страна, той трудно можеше да бъде квалифициран като посетител.
След като видя и последната кола да се отдалечава, Оливър влезе вътре, захлопна вратата и се върна в библиотеката, към уюта на пращящия огън. При влизането му Лиса, старият лабрадор, се надигна и дойде при него, а после, осъзнала, че този, когото очаква, все още не е дошъл, се върна бавно до огнището и отново седна. Тя беше – някога беше – куче на Чарлз, и някак си изражението й на изгубена и изоставена бе най-непоносимото нещо от всичко.
Той видя, че Дънкан, оставен насаме, си е придърпал едно кресло до камината и се е настанил удобно. Лицето му беше възчервено, може би от горещината на огъня, но по-вероятно от вътрешното загряване, причинено от двете големи уискита, които вече бе изпил.