Стаята, която както винаги имаше занемарен вид, носеше следите от великолепната чаена гощавка на госпожа Купър. Трохи от плодов кейк покриваха плътната бяла покривка на масата, която бе избутана в дъното на стаята. Навсякъде имаше празни чаени стакани, разпръснати сред водни чаши, които бяха предназначени за нещо по-силно от чай.
При появата му Дънкан го погледна, усмихна се, изпъна крака и каза с глас, в който все още силно се долавяше акцентът на неговия роден Глазгоу:
– Трябва да поемам. – Но не направи опит да помръдне, затова Оливър се надвеси над масата, за да си отреже парче кейк п му каза:
– Остани за малко. – Не му се искаше да остава сам. – Искам да ми разкажеш за Лизи. Пийни още едно.
Дънкан Фрейзър изгледа празната си чаша, сякаш претегляше предложението.
– Добре – каза той накрая, както Оливър предполагаше, че ще направи, и го остави да му вземе чашата. – Може би едно съвсем малко. Но ти самият нищо не пи. Ще ми бъде по-приятно, ако ми правиш компания.
– Добре, дадено.
Оливър остави едната чаша на масата, намери още една, почисти я, сипа уиски и добави не особено щедра порция вода от каната.
– Не я познах, знаеш ли? Не можах да се сетя коя е – каза той и донесе двете чаши обратно до камината.
– Да, променила се е.
– Отдавна ли е при теб?
– От два дни. Била в Западна Индия с някакъв приятел. Отидох да я посрещна на летището в Престуик. Не възнамерявах да ходя, но., ами... реших, че ще е по-добре аз лично да й кажа за Чарлз. – Той пусна някакво призрачно подобие на усмивка.
– Знаеш, жените са странни същества, Оливър. Трудно е да разбереш какво мислят. Те крият чувствата си, сякаш се боят да ги показват.
– Но тя дойде днес.
– О, да, беше там. Но това е първият път, в който Лизи се сблъсква с факта, че смъртта е нещо, което застига хора, които познаваш, и че не се касае само за имена във вестниците и за колоните с некролози. Приятели умират. Любими. Може би тя ще намине да те види утре или пък вдругиден... Не мога да кажа със сигурност...
– Тя беше единственото момиче, за което Чарлз имаше очи. Знаеш го, нали?
– Да. Знаех. Дори когато беше съвсем малко момиченце.
– Той просто я чакаше да порасне.
Дънкан не отговори нищо на последната реплика. Оливър си намери цигара и я запали, после приседна на облегалката на креслото, което бе поставено от другата страна на камината. Дънкан го погледна.
– И какво смяташ да правиш сега? Имам предвид, с Киърни.
– Ще го продам – отговори Оливър.
– Просто така?
– Просто така. Нямам алтернатива.
– Жалко е да се откажеш от такова място.
– Да, но аз не живея тук. Работата ми и корените ми са в Лондон. Изобщо не съм скроен за шотландски земевладелец. Това беше призванието на Чарлз.
– Нима Киърни не означава нищо за теб?
– Разбира се. Това е домът, в който отраснах.
– Винаги си бил трезвомислещ човек. Как се оправяш в Лондон? Аз изобщо не мога да понасям това място.
– Аз го обичам.
– Печелиш ли добре?
– Достатъчно. За приличен апартамент и кола.
Дънкан присви очи.
– А любовният ти живот?
Ако някой друг бе задал на Оливър този въпрос, той щеше да хвърли нещо по него заради грубата нетактичност. Но това беше различно. Ти, лукав стари хитрецо, помисли си Оливър, но все пак му отговори: „Задоволителен“.
– Мога да си те представя как се размотаваш насам-натам с разни очарователни дами...
– От тона ти не мога да разбера дали не одобряваш, или просто завиждаш.
– Така и не можах да схвана – суховато отговори Дънкан – как изобщо по-малкият брат на Чарлз може да е такъв? Никога ли не си помислял да се ожениш?
– Няма да се женя, докато не стана толкова стар, че да не мога да направя нищо друго.
Дънкан хрипливо се разсмя.
– Постави ме на мястото ми. Но да се върнем към Киърни. Ако възнамеряваш да го продаваш, защо не го продадеш на мен?
– Разбира се, че е по-добре да го продам на теб, отколкото, на когото и да е друг. Знаеш го.
– Ще взема фермата и ще я присъединя към моята, заедно с ливадата и езерото. Но остава къщата. Би могъл да я продадеш отделно. В крайна сметка, тя не е прекалено голяма, нито е твърде далеч от пътя, а градината е много лесна за поддръжка.
Беше успокояващо да го слушаш как приказва по този начин, излагайки емоционални въпроси на практичен език, омаловажавайки проблемите на Оливър. Но такъв си беше начинът, по който Дънкан Фрейзър действаше. Така бе успял на сравнително ранна възраст да направи състояние, да продаде бизнеса си в Лондон за астрономическа сума и после да се заеме с това, което винаги бе искал да прави – а именно, да се върне в Шотландия, да си купи малко земя и да се отдаде на спокойния живот на провинциален джентълмен.