Осъществяването на тази негова амбиция обаче имаше и един ироничен аспект, защото съпругата на Дънкан, Илейн, която никога не бе изгаряла от желание да напусне родния си юг и да пусне корени в пустошта на Пъртшир, скоро се отегчи от бавното темпо на живота в Роузи Хил. Липсваха й приятелите, а климатът я съсипваше. „Зимите тук - оплакваше се тя - са дълги, студени и сухи. Летата - кратки, студени и влажни“. Съответно и нейните полети до Лондон ставаха все по- чести и по-продължителни, докато накрая се случи неизбежното – един ден тя изобщо не се върна и бракът им приключи.
Ако Дънкан бе разстроен от това, то успяваше да го прикрива много добре. Беше му приятно Лиз да е до него, но когато тя отиваше да посети майка си, изобщо не се чувстваше самотен, защото имаше безчет интереси. Когато за пръв път стъпи в Роузи Хил, местните хора се отнесоха скептично към способностите му на фермер, но той успя да се докаже – сега бе приет в местното общество и за пълноправен член на клуба в Рилкърк.
– В твоите уста всичко звучи така благоразумно и лесно, сякаш не става дума за продажбата на нечий роден дом – каза му той.
– Ами, такъв е животът. – Дънкан довърши питието си с една-едничка огромна глътка, постави чашата си на масичката до креслото си и рязко се изправи. – Помисли си за това, все пак. Колко дълго ще стоиш тук?
– Взел съм си две седмици отпуск.
– Предлагам да се срещнем в сряда в Рилкърк. Каня те на обед, ще поговорим и с адвокатите. Или прекалено пришпорвам нещата?
– Никак даже. Колкото по-бързо приключим, толкова по-добре.
– В такъв случай аз ще се прибирам у дома.
Той се отправи към вратата и в този момент Лиса изведнъж стана и ги последва от разстояние през ледения салон, а ноктите й драскаха по излъскания паркет.
Дънкан я погледна през рамо.
– Тъжна работа, куче без стопанин.
– Най-лошото от всичко.
Лиса ги наблюдаваше, докато Оливър помагаше на Дънкан да си облече палтото, а после ги придружи вън, до мястото, на което чакаше старото „Бентли“. Вечерта беше, ако изобщо бе възможно, по-студена от всякога, много тъмна и разтърсвана от вятъра. Чакълената алея кънтеше от леда под обувките им.
– Ще имаме още сняг – каза Дънкан.
– Така изглежда.
– Някакво съобщение за Лиз?
– Кажи й да намине да ме види.
– Дадено. Ще се видим в сряда, в клуба. В дванадесет и половина.
– Ще бъда там. – Оливър затвори вратата на колата. – Карай внимателно.
След като колата тръгна, той се върна обратно вътре с Лиса по петите му, затвори вратата и застана на място за миг, вслушвайки се в тишината на необичайно празната къща. Това го бе поразило още в момента, в който пристигна от Лондон, и продължаваше да го стряска от време на време и досега, вече цели два дни. Чудеше се дали някога изобщо ще свикне с тази пустота.
Салонът беше студен и тих. Лиса, разтревожена от неподвижността на Оливър, пъхна нослето си в ръката му и той се наведе, погали я по главата и разтри копринените й уши между пръстите си. Вятърът духаше на талази, течението подхвана завесата, която висеше пред входната врата, и я развя, досущ като въртяща се пола от кадифе. Оливър потръпна и се върна в библиотеката. Пътьом надзърна в кухнята. След малко госпожа Купър дойде с подноса си. Двамата заедно натрупаха върху него чаени и водни чаши и чинийки и разчистиха всичко. Госпожа Купър сгъна колосаната бяла покривка от масата, а Оливър й помогна да я избутат обратно в средата на стаята. После я последва в кухнята и задържа вратата отворена, за да може тя да внесе натоварения поднос, и я последва с празния чайник в едната ръка и почти празната бутилка уиски в другата.
Тя започна да мие съдовете.
– Уморена сте. Оставете ги – каза й той.
Тя остана обърната с гръб към него.
– А, не, не мога да ги оставя. Никога не съм оставяла и една мръсна чашка за сутринта.
– Тогава си вървете у дома, като свършите с тази камара.
– Ами вечерята ви?
– Натъпках се с плодов кейк. Не искам нищо за вечеря.
Гърбът й остана твърд и непреклонен, сякаш намираше за невъзможно да покаже каквато и да е скръб. Тя бе обожавала Чарлз.
– Кейкът беше много хубав – каза Оливър. – Благодаря ви.