Госпожа Купър не се обърна. След малко, след като стана ясно, че няма да го направи, Оливър излезе от кухнята и се върна до огъня в библиотеката, за да я остави насаме.
3.
Зад къщата на Даяна Карпентър в Милтън Гардънс имаше дълга градинка, която излизаше на малка калдъръмена уличка. Между градината и уличката имаше висока стена с врата в нея и нещо, което някога бе голям двоен гараж, но когато Даяна се върна в Лондон, реши, че ще бъде благоразумна инвестиция да превърне гаража в доходоносен имот, и построи отгоре му малък апартамент за даване под наем. Това занимание я поддържаше заета и щастлива в продължение на цяла година и дори повече, и когато приключи, обзаведе го и го декорира напълно, тя го даде на един американски дипломат, назначен в Лондон за двугодишен мандат. Той беше перфектният наемател, но когато се върна във Вашингтон и тя започна да търси кой да заеме мястото му, не извади такъв късмет.
Защото от миналото изплува Кейлъб Аш, който нямаше къде да живее с приятелката си Айрис, с двете си китари и със сиамската си котка.
– И кой – попита Шон – е Кейлъб Аш?
– О, той беше приятел на Джерълд Клайбърн в Афрос. Един от онези хора, които винаги са на прага да направят нещо, като например да напишат роман или да нарисуват картина, или да започнат бизнес, или да построят хотел. Но никога не го правят. Във всеки случай Кейлъб е най-мързеливият човек на света.
– А госпожа Аш?
– Айрис. Те не са женени.
– Не искаш ли да им дадеш апартамента?
– Не.
– Защо не?
– Защото мисля, че ще имат разлагащо влияние върху Джоди.
– Той ще си ги спомни ли?
– Разбира се. Те вечно влизаха и излизаха от къщата.
– И ти не ги харесваше?
– Не съм казала това, Шон. Не можеш да не харесваш Кейлъб Аш, той е най-чаровният човек на света. Но знам ли, да живее в дъното на градината просто така...
– Могат ли да плащат наема?
– Каза, че могат.
– Да не би да се боиш, че ще превърнат жилището в кочина?
– Съвсем не. Айрис е страхотна домакиня. Вечно лъска подове и бърка някакви манджи в големи медни тенджери.
– От думите ти ми потекоха лигите. Дай им апартамента. Те са приятели от миналото ти, не можеш да загубиш всичките си връзки с него и не виждам как тяхното присъствие тук би могло да причини някаква вреда на Джоди.
***
И тъй, Кейлъб и Айрис, и котката, и китарите и тенджерите се нанесоха в надстройката и Даяна им даде едно малко парче земя, за да си направят градинка, а Кейлъб я обгради с камъни, засади една камелия в гърне и така, от нищото, успя да създаде носталгична средиземноморска атмосфера.
Джоди, съвсем естествено, го обожаваше, но още от самото начало бе предупреден от Даяна, че може да посещава Кейлъб и Айрис само когато е поканен, за да не става досаден. Кейти пък се настрои силно срещу Кейлъб, особено когато, чрез местната клюкарска агенция, разкри факта, че двамата с Айрис не са женени и че няма вероятност да се оженят. Затова често гълчеше Джоди.
– Пак ли си ходил в градината да видиш този господин Аш, а?
– Той ме покани, Кейти. Котката Съки има котенца.
– И сега ще има още от онези сиамски създания?
– Е, всъщност не са точно сиамски. Тя е имала афера с котарак, който живее на номер осем в уличката отзад, и те са мелези. Кейлъб каза, че ще са такива и такива ще си останат.
Кейти се засуети около големия чайник. Личеше, че е доста ядосана.
– Ами де да знам.
– Мислех си, че и ние бихме могли да си вземем едно.
– Не и някое от тези противни мяукащи твари. Във всеки случай госпожа Карпентър не иска никакви животни в тази къща. Чувал си я достатъчно често. Никакви животни. А котката е животно, така че точка по този въпрос.
***
На сутринта след вечерното парти Керълайн и Джоди Клайбърн се измъкнаха през градинската врата в задната част на къщата и тръгнаха по павираната пътечка към апартаментчето. Те не се опитваха да се крият. Даяна беше навън, а Кейти се суетеше в кухнята, която гледаше към улицата, и приготвяше обяда. Освен това знаеха, че Кейлъб е вътре, защото му бяха телефонирали, за да го попитат може ли да наминат, и той бе казал, че ще ги очаква.
Утрото беше студено, ветровито и ясно. Синьото небе се отразяваше в локвите, които се бяха образували по каменната настилка, а слънцето грееше ослепително. Зимата се бе проточила. Първите зелени стръкчета едва надничаха от черната пръст в лехите за цветята. Всичко останало беше кафяво, помирено и сякаш мъртво.
– Миналата година – каза Керълайн – по това време тук навсякъде цъфтяха минзухари.