(Спомни си Дринан и нещо, което той някога, отдавна, много отдавна, бе казал. Спомни си как хвана главата й в ръцете си, извърна лицето й към своето и промълви: „Как е възможно да имаш момчешка усмивка и женски очи? И при това очи на влюбена жена?“ Седяха на предната седалка на колата му, а отвън беше много студено и валеше. Спомни си и шума на дъжда, тиктакането на часовника на таблото, усещането на ръката му, обгърнала брадичката й... но все едно че си припомняше случка от книга или от филм, случка, на която бе станала свидетел, без да участва в нея. Все едно се бе случило на друго момиче.)
Взе четката с рязко движение, прибра косата си с ластик и започна да гримира лицето си. Тъкмо когато стигна до средата, в коридора се чуха стъпки, омекотени от дебелия килим. Някой спря пред вратата й и лекичко почука.
– Ехо?
– Може ли да вляза?
Беше Даяна.
– Разбира се.
Мащехата й вече бе облечена в бяло и златисто, пепелно русата й коса имаше форма на раковина, пронизана от златен фуркет. Тя изглеждаше, както винаги, красива, стройна, висока, безупречно спретната. Сините й очи, подчертани от тена, който поддържаше с редовни сесии с кварцова лампа, бяха една от причините толкова често да я бъркат със скандинавка. И наистина, тя притежаваше онази щастлива способност да изглежда добре както в обикновен скиорски екип, така и във вечерна рокля, както сега – облечена и готова за една изключително официална вечер.
– Керълайн, ти изобщо не си готова!
Керълайн започна да прави сложни движения с четчицата си за мигли.
– Готова съм наполовина. Знаеш колко бърза мога да бъда, щом веднъж започна – каза тя. – Може би това е единственото нещо, което научих в театралната школа и което ще ми бъде от трайна полза. Да си гримираш лицето точно за една минута.
Тя изрече тези думи, без да се замисли и веднага съжали за тях. Театралната школа все още беше забранена тема, що се отнасяше до Даяна, и тя се наежи още при самото й споменаване.
– В този смисъл, може би двете години, които прекара там, не са напълно загубени – каза тя хладно.
Керълайн се почувства съкрушена и не й отговори.
– Както и да е, няма нищо спешно – продължи Даяна. – Хю е тук, Шон ще му даде питие, но Лундстрьом ще закъснеят малко. Тя телефонира от Коноут, за да каже, че Джон е задържан на съвещание.
– Лундстрьом. Така и не мога да запомня името им. Все ги наричам Гримандъл1.
– Това не е честно. Ти дори не си ги виждала.
– А ти?
– Да, и те са много мили.
Тя започна демонстративно да разчиства след Керълайн, обикаляйки спалнята й – съеши обувките, сгъна един пуловер, вдигна мократа хавлия, която лежеше по средата на пода, сгъна и нея и я отнесе обратно в банята, откъдето Керълайн можеше ясно да я чуе как полага усилия да изчисти ваната, как отваря и захлопва вратичката на шкафа с огледалото, несъмнено, за да постави обратно на мястото му бурканчето с крем.
– Даяна, на какво съвещание е господин Лундстрьом? – извиси глас тя.
Моля? Даяна се появи отново и Керълайн повтори въпроса си.
– Той е банкер.
– Участва ли в новия бизнес на Шон?
– О, и то много активно. Всъщност, той го финансира. Точно за това дойде тук, за да се уточнят последните детайли.
– Значи, всички трябва да бъдем много очарователни и благовъзпитани.
Керълайн стана, смъкна халата си, остана гола и започна да си търси дрехи.
Даяна седна на края на леглото й.
– Толкова голямо усилие ли ще ти коства? Керълайн, ти си страшно слаба. Наистина, прекалено слаба, трябва да се опиташ да качиш някой и друг килограм.
– Добре съм си. – Тя извади някакво бельо от препълненото чекмедже и започна да го облича. – Просто такава ми е физиката.
– Глупости. Ребрата ти се броят. И ядеш по-малко и от врабче. Дори и Шон го отбеляза онзи ден, а ти знаеш, че обикновено не е особено наблюдателен.
Керълайн надяна един чорапогащник.