– И тенът ти е много лош, толкова си бледа! – продължи Даяна. – Забелязах го още с влизането си. Може би трябва да започнеш да взимаш желязо.
– От това не почерняват ли зъбите?
– О, откъде си чула тези бабешки приказки?
– Може би има нещо общо с това, че се омъжвам. Да напишеш сто петдесет и три благодарствени писма!
– Не бъди неблагодарна... о, между другото, обади се Роуз Кинтри, чудеше се какво би искала за подарък. Предложих онези чаши, които видя на „Слоън Стрийт“, нали се сещаш, онези, с гравираните инициали. Какво ще облечеш тази вечер?
Керълайн отвори гардероба си и свали първата рокля, която й попадна под ръка – оказа се черна кадифена рокля.
– Това?
– Да. Харесвам тази рокля. Но трябва да облечеш черни чорапи с нея.
Керълайн я върна обратно и измъкна следващата.
– Тогава това? – Беше кафтанът, за щастие – не костюмът с панталона.
– Да. Очарователно. Със златните халки на ушите.
– Загубих ги.
– О, само не тези, които Хю ти подари?
– Не че наистина ги изгубих, просто съм ги забутала някъде и не мога да си спомня къде. Не се притеснявай. – Тя надяна през главата си тюркоазната коприна, мека като пух. – На мен не ми отиват обици, освен ако не съм с подходяща прическа. – Тя започна да закопчава малките копченца на кафтана. – Ами Джоди? Къде ще вечеря той?
– С Кейти, в сутерена, казах му, че може да вечеря с нас, но той иска да гледа някакъв уестърн по телевизията.
Керълайн разпусна косата си и леко я разчетка.
– Там ли е сега? – попита тя.
– Мисля, че да.
Керълайн се напръска отгоре-отгоре с първото шише парфюм, което й попадна под ръка.
– Ако нямаш нещо против – каза тя, – аз ще отида първо долу, при него, за да му пожелая лека нощ.
– Не се бави прекалено дълго. Лундстрьом ще бъдат тук след около десетина минути.
– Няма.
***
Слязоха заедно по стълбите. Докато се спускаха към салона, вратата на гостната се отвори и от нея се показа Шон Карпентър, понесъл червен съд за лед с форма на ябълка и стърчаща позлатена клонка на капака, служеща за дръжка. Погледна нагоре и ги видя.
– Няма лед – обясни той, а после спря, досущ като комедиант, разиграващ закъсняло изумление от тяхното появяване, и застина в средата на салона, за да наблюдава слизането им.
– О, колко сте прекрасни! Каква забележителна двойка великолепни дами!
Шон беше съпруг на Даяна, а на Керълайн се падаше... определенията й варираха. Понякога го наричаше „съпруг на мащехата ми“. Или „пастрок на квадрат“. Или просто Шон.
Двамата с Даяна бяха женени от три години, но той обичаше да казва на хората, че я е познавал и обожавал от много по-отдавна.
– Познавах я в доброто старо време – казваше – и си мислех, че съм си опекъл работата, но точно тогава тя замина за гръцките острови, за да купи някакъв имот, а след това ми писа, че се е запознала с онзи архитект и се е омъжила за него за Джералд Клайбърн. Без пукната пара, с деца и ужасен бохем. Направо бях потресен.
Той обаче й беше останал верен и бидейки по природа успяващ човек, бе завоювал успех и в ролята на професионален ерген – зрял, изтънчен мъж, извънредно търсен от лондонските домакини, с разписание на ангажиментите, запълнено с месеци напред.
Всъщност самотният му живот беше така забележително организиран и приятен, че когато Даяна, овдовяла и с две доведени деца, оставени на нейните грижи, се бе върнала в Лондон, за да се премести в своята стара къща, да събере разпокъсаните нишки от миналото и да започне живота си наново, плъзнаха различни слухове за това какво ще направи Шон Карпентър сега. Колко ли дълбоко се бе окопал в безгрижния ергенски живот? Дали – макар и заради Даяна – ще предаде независимостта си и ще улегне в монотонния живот на обикновения семеен човек? Клюкарите силно се съмняваха в това.
Но те си правеха сметките без Даяна. Тя се върна от Афрос дори по-прекрасна и желана от всякога. Сега вече бе на тридесет и две и в разцвета на красотата си. Шон предпазливо започна да подновява тяхното старо приятелство и само за няколко дни бе сразен. След седмица я помоли да се омъжи за него и после ежеседмично повтаряше предложението си, докато накрая тя прие.
Първото нещо, което Даяна го накара да направи, беше да поднесе самолично новината на Керълайн и Джоди.
– Аз не мога да бъда баща – обясни им той, крачейки по килима на гостната. Усещаше как се зачервява и поти под ясните им и необичайно еднакви погледи. – Във всеки случай, просто не знам как. Но бих искал да чувствате, че винаги можете да се опрете на мен, да ме ползвате като довереник или може би като финансист... в крайна сметка, това е вашият дом... И аз бих искал да чувствате...