Той се оплете, проклинайки Даяна, защото го бе поставила в такава неловка ситуация. Искаше му се тя да беше оставила нещата на самотек и да даде възможност на отношенията му с Керълайн и Джоди да се развият бавно и естествено. Но Даяна беше нетърпелива по природа, обичаше всичко да е уредено ясно и просто, и искаше да бъде уредено ясно и просто на мига.
Джоди и Керълайн наблюдаваха Шон със съчувствие, но не казаха и не направиха нищо, за да му помогнат. Харесаха го, но виждаха, с ясния поглед на младостта, че Даяна вече го върти на малкия си пръст. Той говореше за Милтън Гардънс като за техен дом, докато за тях домът беше, и винаги щеше да бъде, онзи бял правоъгълник, подобен на бучка захар, стърчащ високо над синьото Егейско море. Но него вече го нямаше, бе потънал без следа в обърканото минало. Това, което Даяна щеше да реши, за кого щеше да избере да се омъжи, не беше тяхна работа. Все пак, ако трябваше да се омъжи за някого, те щяха да се радват, ако се спреше на щедрия и мил Шон.
Сега, докато Керълайн минаваше покрай него, той застана встрани, изискано и официално, леко насмешливо, хванал кофата за лед в ръце, сякаш държеше жертвоприношение. Ухаеше на „Брут“ и на чистата миризма на прано бельо и Керълайн си спомни наболата брада на баща си и сините работни ризи, които той предпочиташе да облича направо от въжето за простиране, без никакво гладене. Спомни си още караниците и споровете, в които двамата с Даяна весело се втурваха, и от които баща й винаги излизаше победител! И отново, и отново се чудеше как една и съща жена може да се омъжи за двама толкова различни мъже.
Слизането в сутерена и в царството на Кейти беше като да преминеш от един свят в друг. Горе бяха пастелните килими, свещниците, тежките кадифени завеси. Долу всичко тънеше в безпорядък, непланирано, естествено и весело. Карираният линолеум бе постлан с ярки черги, по завесите имаше зигзагообразни мотиви и листа, всяка хоризонтална повърхност носеше своя товар от снимки, пепелници от китайски порцелан, донесени от забравени морски курорти, нарисувани раковини и вази с пластмасови цветя. В тон с цялата картинка в огнището гореше червеникав огън, а пред него, свит в едно вехто кресло, с поглед, прикован в трептящия телевизионен екран, седеше братчето на Керълайн, Джоди.
Носеше джинси и тъмносиньо поло, очукани кларкове, и без никаква определена причина, окъсана капитанска шапка, с няколко размера по-голяма от главата му. Вдигна поглед при влизането й, после веднага го насочи обратно към екрана. Не искаше да пропусне нито един изстрел, нито една секунда от екшъна.
Керълайн го избута малко и се настани до него в креслото. След малко попита:
– Кое е момичето?
– О, някаква глупачка. Все се целува. От онези момичета е.
– Загаси го тогава.
Той се замисли, явно реши, че това вероятно е добра идея и се смъкна от креслото, за да натисне копчето. Телевизорът замря с лека въздишка. Той застана на килимчето пред камината, гледайки надолу към сестра си.
Беше на единадесет, чудесна възраст – не в най-ранното детство, но все още не толкова израснал, кльощав, нервен или нападнат от пъпки. Чертите му толкова много приличаха на нейните, че щом някой непознат ги видеше за първи път, веднага познаваше, че не могат да бъдат нищо друго, освен брат и сестра, но докато тя беше руса, косата на Джоди беше толкова ярко кестенява, че граничеше с рижото, и за разлика от нейните лунички, които се ограничаваха само по носа, тези на Джоди бяха навсякъде, пръснати като конфети, включително и по гърба, врата и раменете му. Имаше сиви очи, а щом се усмихнеше – бавно, но обезоръжаващо, – се виждаха новите му зъби, пораснали на мястото на млечните, малко прекалено големи за лицето му и леко разкривени, сякаш се бутаха, за да си направят място.
– Къде е Кейти? – попита Керълайн.
– В кухнята.
– Ти вечеря ли?
– Да.
– Разбра ли какво има за ядене?
– Аз хапнах малко супа. Но не исках от другите неща, затова Кейти ми направи бекон с яйца.
– Иска ми се да бях хапнала и аз от тях, с теб. Видя ли Шон и Хю?
– Да. Качиха се горе. – Той направи гримаса. – Семейство Халдейн ще идват, пожелавам ти късмет.
Те се усмихнаха съзаклятнически. Мненията им за Халдейн определено съвпадаха.
– Откъде взе тази шапка? – попита го Керълайн.
Той беше забравил за нея. Свали я от главата си с леко смутено изражение.
– Просто я намерих. В стария дрешник, в детската.