– Но госпожа Купър каза, че ти е прилошало.
– Не, добре съм – бързо отговори Керълайн.
– Но тя каза...
Оливър го прекъсна.
– Цялата беда при твоята сестра е, че тя никога не прави това, което й се казва, и че никога не яде нищо. – По тона му си личеше, че е вбесен. Джоди го гледаше как си разкопчава пардесюто и го мята на парапета. – Къде е госпожа Купър?
– В кухнята.
– Иди й кажи, че всичко е наред. Доведох Керълайн обратно и тя ще отиде в леглото, където ще хапне нещо за вечеря, а утре ще бъде здрава като камък. – Тъй като Джоди се поколеба, Оливър отиде до него, обърна го и леко го побутна в посоката, от която се бе появил. – Бегом! Няма за какво да се тревожиш. Имаш думата ми.
Джоди тръгна. Кухненската врата хлопна и те го чуха, че предава съобщението. Оливър се обърна към Керълайн.
– А сега – каза той с измамна любезност, – отивате горе и си лягате в леглото, а госпожа Купър ще ви донесе нещо за вечеря на поднос. Просто и ясно!
Тонът му запали нейния стар, необичаен инат. Инат, който от време на време обхващаше Керълайн в детството й и който накрая бе пречупил възраженията на мащехата й за театралната школа. Хю вероятно отрано бе усетил тази черта в характера й, защото винаги се отнасяше с нея доста тактично, малко манипулативно и дори подмамващо, просто я водеше за носа, когато усетеше, че няма да допусне да й се налагат.
Сега тя се замисли върху идеята да направи една ужасна финална сцена, но тъй като Оливър Киърни продължаваше да стои, чакайки с учтива непреклонност, изписана на лицето, решителността й угасна. Намери извинение за отстъплението си, като си каза, че е уморена, прекалено уморена за по-нататъшни разправии. А и мисълта за леглото, за топлината и за уединението изведнъж й се стори много привлекателна. Без да каже и дума, тя се извърна и тръгна нагоре по стълбището, стъпало по стъпало, с ръка, опряна на дългото, полирано перило.
След като Керълайн се скри от погледа му, Оливър отиде в кухнята, където завари госпожа Купър да приготвя вечеря, а Джоди да седи на излъсканата маса, борейки се с един стар пъзел, който след като бъдеше завършен, щеше да представлява картина на старомодна парна машина. Оливър си спомни пъзела, спомни си как го нареждаше с помощта на майка си и на Чарлз. Така убиваха времето, изчаквайки да спре дъждът, за да могат да излязат и да си играят навън.
Наведе се над рамото на Джоди.
– Много добре се справяш – каза му той.
– Не мога да намеря ето това парченце. С небето и част oт клона. Ако го намеря, ще мога да сглобя и другите.
Оливър започна да търси изплъзващото се парченце.
– Добре ли е младата дама? – обади се от печката госпожа Купър.
Оливър не вдигна поглед.
– Да, добре е. Отиде в леглото.
– Какво й се е случило? – попита го Джоди.
– Припаднала е, а после й станало лошо.
– Мразя да ми е лошо.
Оливър се ухили.
– И аз също.
– Ще й сипя една мъничка купа с хубав, прецеден месен бульон – каза госпожа Купър – Когато ти е лошо, последното нещо, което ти трябва, е вечеря, която да ти натежи на стомаха.
Оливър се съгласи с нея. Той попадна на липсващото парченце и го подаде на Джоди.
– Какво ще кажеш за това?
– Това е! – Джоди беше възхитен от съобразителността на Оливър. – О, благодаря. Търсих, търсих това парченце, но така и не разбрах, че е то. – Той плахо се усмихна. – По-лесно ще е, ако го сглобяват двама, нали? Ще ми помагате ли?
– Ами, точно сега ще отида да се изкъпя, после ще пийна едно питие, а после ще вечеряме заедно, ти и аз. Но след вечерята ще видим дали можем да довършим пъзела.
– Ваш ли е?
– Мой или на Чарлз, не мога да си спомня.
– Много забавен влак е това.
– Парните машини бяха великолепни. Издаваха такъв величествен звук.
– Знам. Виждал съм ги по филмите.
***
Той се изкъпа, облече се и тъкмо бе тръгнал надолу, към библиотеката и питието, което си бе обещал, когато изведнъж, от нищото, съвсем внезапно му изплува споменът, че имаше покана за вечеря в Роузи Хил. Шокът от това обаче не беше толкова голям, колкото усещането от изненадата, че изобщо бе забравил за уговорката. Но независимо от факта, че се бе видял с Дънкан Фрейзър на обяд и че дори бяха разговаряли за предвидената вечеря, френетичните събития от следобеда и вечерта бяха успели да я изтрият съвсем от главата му.
А сега вече бе седем и половина и той не беше облечен във вечерен костюм, а в стар поло пуловер и чифт изтрити панталони от рипсено кадифе. За миг се поколеба, подръпвайки нервно долната си устна, опитвайки се да реши какво да направи, но накрая надделя образът на Джоди, който бе прекарал самотен и тревожен следобед и на когото Оливър бе обещал компания за вечеря и помощ за пъзела. Това сложи нещата на място. Той отиде до библиотеката, взе слушалката и набра номера на Роузи Хил. След миг Лиз отговори.