– Ако ме накарате да изям това, пак ще ми прилошее – каза категорично тя.
Оливър хвана лъжицата.
– А ако ви прилошее, аз ще ви набия.
Долната й устна затрепери от несправедливостта на тази заплаха.
– Веднага ли, или когато се почувствам отново добре? – язвително попита тя.
– Веднага, а после още веднъж – грубо каза Оливър. – Сега отворете уста.
Когато тя го направи, повече от удивление, отколкото oт страх, той изля в устата й първата лъжица. Докато я преглъщаше, тя се задави леко и му отправи поглед, пълен с укор и молба. В отговор той просто повдигна предупредително вежди. И втората лъжица замина по предназначение. И третата. И четвъртата. В този миг тя започна да плаче. Очите й мълчаливо се пълнеха със сълзи, които преливаха и се стичаха надолу по бузите й. Оливър не им обърна никакво внимание и продължи неумолимо да я храни с бульона. Когато свърши, тя вече цялата бе обляна в сълзи. Той остави празната купа на подноса и без всякакво съчувствие каза:
– Видяхте ли, не ви прилоша.
Керълайн изхлипа дълбоко, неспособна на коментар. Изведнъж ядът му стихна, отстъпи място на някаква нелепа, нежна веселост и му се прииска да се усмихне. Последният му гневен изблик бе изчистил неговото собствено съзнание, както гръмотевична буря прочиства прашния въздух, и той изведнъж се успокои и отпусна. Всички проблеми и ядове от деня се подредиха и вече не му се струваха толкова значими. Остана само тази тиха, уютна стая, блясъкът на розовата нощна лампа, последната глътка уиски в чашата му – и Керълайн Клайбърн, най-накрая нахранена и усмирена.
Той нежно издърпа салфетката от врата й, после й я подаде.
– Вероятно – предложи той – бихте могли да я използвате за носна кърпа.
Тя му отправи признателен поглед, взе я, избърса бузите си, очите си и накрая енергично издуха носа си. На бузата й имаше кичур коса, мокър от сълзите й, и той протегна пръст, за да го приглади назад, зад ухото й.
Това беше един дребен, инстинктивен, съвсем спонтанен утешителен жест, но неочакваният физически допир отключи верижна реакция. За миг на лицето на Керълайн се изписа изумление, което веднага се смени от облекчение, което надделя над всичко. И сякаш това беше най-естественото нещо на света, тя се протегна напред и притисна чело в грубата вълна на пуловера му, а той, без да се замисли, обви ръце около раменете й и я придърпа по-близо. Върхът на копринената й глава се притисна плътно под брадичката му. Усещаше крехкостта й, костите й, тупкането на сърцето й.
– Наистина трябва да ми разкажете за какво става дума, пали? – каза той след малко.
Керълайн кимна, удряйки глава в брадичката му.
– Да – чу се сподавеният й глас. – Наистина мисля, че трябва.
И тя започна оттам, откъдето всичко бе започнало – от Афрос.
– Отидохме да живеем там, след като майка ни почина. Джоди беше бебе, проговори първо на гръцки и чак след това на английски. Баща ми беше архитект, отиде там да проектира къщи, но англичаните откриха Афрос и мнозина искаха да живеят там. Така той стана нещо като агент по недвижими имоти, купуваше къщи и надзираваше реконструкцията им, изобщо, този род неща. Може би, ако Ангъс бе отгледан и възпитан в Англия, щеше да бъде различен. Не знам. Но той ходеше в местното училище, защото баща ми не можеше да си позволи да го изпрати у дома.
Тя спря и направи опит да му обясни по-подробно за Ангъс.
– Той винаги е живял такъв волен живот! Баща ми не се тревожеше за нас, нито се интересуваше къде сме. Знаеше, че сме в безопасност. Ангъс прекарваше по-голямата част от времето си с рибарите и когато напусна училище, просто остана в Афрос и на никой не му идваше на ум, че той може да си намери работа. И тогава се появи Даяна.
– Вашата мащеха.
– Да. Тя пристигна на острова да си купи къща и дойде при баща ми, за да го помоли да й стане агент. Но така и не си купи къща, защото се ожени за него и остана да живее с нас.
– Това промени ли съществено нещата?
– За Джоди, да. И за мен. Но не и за Ангъс. За него нищо, но се промени.
– Харесахте ли я?
– Да. – Керълайн диплеше крайчето на чаршафа, внимателно, прецизно, сякаш тази задача й бе поставена от придирчивата Даяна, и трябваше да бъде изпълнена съобразно нейните високи стандарти. – Да, харесах я. А също и Джоди. Но Ангъс бе твърде голям, за да попадне под нейното въздействие, а и тя... тя беше твърде умна, за да се опита да му влияе. Но тогава татко почина и тя каза, че всички ние трябва да се върнем и Лондон. Ангъс обаче не пожела да дойде. А не искаше да остане и на Афрос. Купи си едно Мини на старо и тръгна за Индия, през Турция и Сирия, и ние започнахме да получаваме пощенски картички от най-далечни места от него, и нищо друго.