Това „ние“ я обезоръжи.
– Не знам – каза тя, но отчаяното изражение бе изчезнало от лицето й. – Да чакаме? – добави с надежда.
– Колко дълго?
– До петък. И после, обещавам ви, после ще се обадя на Даяна и ще се върнем в Лондон.
Оливър помисли над това и накрая, с известна неохота, се съгласи.
– Не че одобрявам – добави той.
Керълайн се усмихна
– Нищо ново. Вие излъчвате неодобрение от първия миг, в който прекрачихме прага ви.
– С известно – трябва да признаете – основание.
– Единствената причина да отида до Стреткори днес беше, защото разбрах за брат ви. Не бих го направила, ако не беше това. Почувствах се ужасно, притесних се, като разбрах, че сме се появили в такъв тежък момент.
– Вече не е тежък. Всичко свърши.
– Какво смятате да правите?
– Да продам Киърни и да се върна в Лондон.
– Това не е ли много тъжно?
– Тъжно е, но не е краят на света. Киърни, начинът, по който аз го помня, е вътре в главата ми, неразрушим. Това не е толкова къща, колкото хубавите неща, които са се случвали тук. Основите на един много щастлив живот. Няма да загубя нищичко от тях, дори и ако доживея дотам, че да стана беловлас старец без нито един зъб.
– Като Афрос – каза Керълайн. – Афрос е същото за Джоди и за мен. Всички хубави неща, които са ми се случили, са хубави, защото ми напомнят за Афрос. Слънце и бели къщи, и синьо небе, и ветрове, духащи от морето, и аромат на борове, и здравец в саксии. Какъв човек беше брат ви? Приличаше ли на вас?
– Той беше чудесен, най-милият човек на света и изобщо не приличаше на мен.
– Какъв беше?
– Червенокос, трудолюбив и потънал до уши в Киърни. Беше добър фермер. И добър човек.
– Ако Ангъс беше такъв като него, нещата можеха да бъдат толкова различни.
– Ако Ангъс беше като брат ми Чарлз, вие никога не бихте дошли в Шотландия, за да го търсите, никога нямаше да попаднете в Киърни и тогава аз никога нямаше да се запозная с вас двамата.
– Това едва ли е най-хубавото нещо, което ви се е случило.
– Но несъмнено е нещо, което госпожа Купър би нарекла „опит“.
Те се засмяха дружно. В този миг на вратата се почука и още преди Керълайн да доизрече докрай „Влез“, вратата се отвори и Джоди пъхна глава през нея.
– Джоди!
Той бавно пристъпи в стаята.
– Оливър, госпожа Купър каза да ви кажа, че вечерята е готова.
– За Бога, стана ли вече време? – Оливър погледна часовника си. – Добре. Тръгвам веднага.
Джоди приближи до сестра си.
– По-добре ли се чувстваш сега?
– Да, много по-добре.
Оливър се изправи, вдигна празния поднос и се насочи към вратата.
– Как върви пъзелът? – попита той.
– Направих още малко, но не много.
– Ще седим цяла нощ, докато не го направим. – Той се обърна към Керълайн – А вие легнете да поспите. Ще се видим сутринта.
– Лека нощ – каза Джоди.
– Лека нощ, Джоди.
След като двамата излязоха, тя загаси нощната лампа. През отворения прозорец и полуспуснатите завеси проникваше звездна светлина. Един дъждосвирец се обади, а талазите на вятъра полюшваха високите борове. Керълайн вече заспиваше, но преди окончателно да се унесе, в съзнанието й изплуваха две важни и озадачаващи мисли.
Първата беше, че след всичките тези години нейната афера с Дринан Колфийлд е приключила. Тя бе говорила за него, произнасяше името му, но магията я нямаше. Той вече беше в миналото, приключеното и окончателно затворено минало, и тя се чувстваше така, сякаш от раменете й бе паднал огромен товар. Отново беше свободна.
Втората мисъл беше по-объркваща. Защото, въпреки че бе разказала на Оливър за всичко друго, тя някак си не успя да спомене нито веднъж за Хю. Знаеше, че за това трябва да има причина... за всичко си има причина... но заспа, преди да я намери.
6.
На следващата сутрин дойде април и с него дойде и пролетта. Просто така, пролетта изведнъж пристигна. Вятърът намаля, слънцето се издигна в безоблачното небе, стрелката на барометъра скочи нагоре, а заедно с нея и температурата. Въздухът беше приятен, мек, ухаещ на влажна, рохкава пръст. Снегът се топеше и изчезваше, разкривайки туфи кокичета и малки, ранни минзухари, а под буковите дървета се появи килим от светложълти кукуряци. Пееха птици, вратите стояха отворени, за да пуснат топлината в къщите, въжетата за пране тегнеха от завеси, одеяла и други признаци на пролетното почистване.
Около десет часа телефонът в Роузи Хил започна да звъни. Дънкан Фрейзър беше навън, но Лиз се намираше в оранжерията за цветя и аранжираше една ваза с пухкави върбови клончета и високи нарциси от сорта „Крал Алфред.“ Тя остани градинските си ножици, избърса ръцете си и отиде да отговори на обаждането.