До нея, отпуснал ръце между коленете си, седеше и пушеше Оливър, и наблюдаваше как Джоди се бори в средата на езерото с греблата на една голяма, тежка лодка. От време на време долиташе страховит плясък и Керълайн вдигаше глава, зa да разбере какво се случва, виждаше, че той просто е хванал рак или е завъртял лодката в кръг, а после, успокоена, че не е на път да се удави, лягаше обратно на пиреновото си ложе и отново покриваше очите си с ръка.
– Ако не бях му сложил тази спасителна жилетка, щяхте да търчите напред-назад по брега като обезумяла кокошка.
– Не, нямаше да търча. Щях да съм в лодката с него.
– За да се удавите и двамата?
Пиренът я боцкаше през ризата, някакъв безименен бръмбар се разхождаше по ръката й. Тя седна, изтръска буболечката и вдигна лицето си към слънчевата светлина.
– Трудно е да се повярва, нали? Само преди два дни двамата с Джоди бяхме в капана на виелицата. А сега, ето ни тук.
Повърхността на езерото беше спокойна, чиста и синя като през лятото, от отразеното в нея небе. Зад отвъдния бряг, обрасъл с тръстики, започваха обрасли с пирен възвишения, увенчани от една оголена скала, подобна на фар, кацнал най-отгоре на планината. Тя виждаше в далечината стада пасящи овце и чуваше тяхното жално блеене в спокойната утрин. Лодката, в която Джоди така решително и мъжествено гребеше, бавно се плъзгаше по повърхността на водата. Косата му стърчеше, и лицето му цялото бе порозовяло.
– Това е прекрасно място – каза тя. – Нямах и представа, че е толкова красиво.
– Това е най-хубавото време на годината. Сега и за още месец-два, когато буковете се разлистят и нарцисите разцъфтят. После изведнъж настъпва лятото. А след това, през октомври, отново става красиво, дърветата пламтят, небето е тъмносиньо, а пиренът целият се обагря в пурпурно.
– Няма ли да ви липсва ужасно?
– Разбира се, че ще ми липсва, но нищо не може да се на прави.
– И ще го продадете?
– Да. – Той пусна фаса от цигарата и го стъпка с тока на обувката си.
– Имате ли купувач?
– Да. Дънкан Фрейзър. Моят съсед. Той живее отвъд долчинката, но не можете да видите къщата му, защото е скрита от тази горичка борове. Иска земята, за да я добави към своята. Просто ще махне преградната мрежа и толкова.
– А къщата ви?
– Тя ще се продаде отделно. Трябва да говоря с адвокатите за това. Казах, че ще отида в Рилкърк този следобед, за да се срещна с тях и да видим какво можем да измислим.
– Няма ли да запазите нищо от Киърни?
– Едно си баба знае, едно си бае!
– Но мъжете обикновено са сантиментални по отношение на традициите и земята.
– Може би и аз съм такъв.
– Но нямате нищо против да живеете в Лондон?
– О, Господи, не! Та аз го обичам.
– Какво работите?
– Работя във фирма „Бенкфуут и Балкарис“. Вероятно не знаете с какво се занимава тя, но това е една от най- големите инженерингови консултантски компании в страната.
– А къде живеете?
– В апартамент, точно до Фултъм Роуд.
– Не е много далеч от нас. – Тя се усмихна, като си помисли, колко близо са живели, без изобщо да се срещнат. – Забавно, нали? Лондон е толкова голям, но трябва да дойдеш в Шотландия, за да срещнеш съседа си. Хубав ли е апартаментът ви?
– Аз го харесам.
Тя се опита да си го представи, но нищо не излезе: не можеше да види Оливър извън Киърни.
– Голям ли е или малък?
– Доста голям. С големи стаи. На долния етаж на една стара къща.
– Имате ли градина?
– Да. Сериозно опустошена от котката на съседа ми. И голяма дневна и кухня, в която се храня, и две спални, и баня. Всички съвременни удобства, като изключим, че колата ми гние отпред до тротоара и в дъжд и в пек. Е, какво друго още искате да знаете?
– Нищо.
– Цветът на завесите? Слонова кост. – Той сложи ръка като фуния на устата си и извика към водата. – Хей, Джоди!
Джоди спря и се огледа, вдигна високо греблата и от тях закапа вода.
– Мисля, че ти стига толкова. Идвай насам.
– Добре.
– Давай. Греби с лявото гребло. Не с това, с лявото, глупчо! Точно така.