Той се изправи на крака, слезе надолу, към края на дървения кей и застана да чака там, докато лодката бавно и с шумни плясъци се приближаваше. Като дойде достатъчно близо, приклекна, хвана я и я изтегли. Грейнал в сияйна усмивка, Джоди издърпа тежките гребла, а Оливър ги взе от него и започна да привързва лодката, докато момчето излизаше от нея. Тръгна по кея към сестра си и тя видя, че гуменките му са прогизнали от вода, а джинсите му са мокри до коленете. Беше безкрайни доволен от себе си.
– Много добре се справи – каза му Керълайн.
– Щях да се справя и по-добре, ако греблата не бяха толкова големи. – Той се заборичка с копчетата на спасителната жилетка, но после се отказа и направо я изхлузи през главата си. – Знаеш ли, Керълайн, какво си мислех? Няма ли да е прекрасно, ако останем тук завинаги? Тук има всичко, което някои би могъл да иска.
През цялата сутрин тази мисъл се мяркаше и в главата на Керълайн. И всеки път, когато я споходеше, веднага си казваше: „Не бъди такава глупачка!“ Сега каза на Джоди да не бъде глупчо и той се удиви от раздразнения й тон.
Оливър пристегна въжето на лодката за дървения пилон, нарами тежките весла и ги понесе към разнебитения хангар, за да ги остави там. Джоди вдигна спасителната жилетка и тръгна след него, за да остави и нея там. След малко двамата затвориха паянтовата врата и се върнаха при Керълайн по пружиниращия торф, а зад гърба им се виждаха слънцето и ослепителният блясък на водата.
Стигнаха до нея.
– Ставайте! – каза Оливър и й протегна ръка, за да я изтегли на крака. Лиса също се изправи на крака и застана до тях, размахвайки опашка, явно очакваше някаква приятна екскурзия.
– Това беше замислено като изследователска разходка продължи Оливър. – А всичко, което направихме, беше да си седим на слънце и да наблюдаваме как Джоди сам самичък се бъхти с веслата.
– Къде отиваме сега? – попита Джоди.
– Има едно нещо, което искам да ви покажа. Ей тук е, съвсем наблизо.
Те го последваха в индианска нишка, следвайки овчите следи, които опасваха бреговете на езерото. Изкачиха се по едно възвишение, при което езерото правеше остър завой, и се озоваха пред малка, изоставена виличка в самия му край.
– Това ли искахте да ни покажете?
– Да.
– Но това е развалина.
– Знам. Не е обитавана от много години. Двамата с Чарлз обичахме да си играем тук. Веднъж дори ни позволиха да спим в нея.
– Кой е живял тук?
– Не знам. Овчар. Или някой дребен арендатор. Тези разрушени стени са от стар овчарник, а в градината има самодивско дърво. В миналото селяните са садили самодивски дървета до вратите си, защото вярвали, че ще им донесат късмет.
– Не знам как изглеждат самодивските дървета.
– В Англия ги наричат планински ясен или офика. Имат перести листа и яркочервени, гроздовидни дребни плодчета, приличат малко на тези на зелениката.
Докато се приближаваха към къщата, Керълайн видя, че не е чак такава развалина, както й се бе сторило в началото. Беше построена от камък и изглеждаше солидна, и макар че ръждясалият железен покрив бе стигнал до непоправимо състояние, а вратите висяха на пантите, ясно се виждаше, че някога това с било съвсем прилично жилище, сгушено в пазвите на хълма, с все още видими следи от градина между каменните зидове. Те тръгнаха по останките от пътеката и влязоха през вратата, като Оливър благоразумно си наведе главата под ниския горен праг. Озоваха се в една голяма стая, с ръждясала желязна печка и счупено кресло в единия край. По пода се въргаляха парчета от лястовиче гнездо, напуканите дъски бяха изцапани от птичи изпражнения, а тук-там зееха дупки. В косо падащите слънчеви лъчи танцуваха прашинки.
Едно дървено стълбище в ъгъла отвеждаше до горния етаж.
– Привлекателно, уединено двуетажно жилище – каза Оливър. – Кой иска да се качи горе?
Джоди намръщи носле.
– Аз не искам. – Той тайно се страхуваше от паяци. – Ще се върна в градината. Искам да видя самодивското дърво. Хайде, ела, Лиса, ти идваш с мен.
Ето така Оливър и Керълайн бяха оставени да изкачат сами прогнилата стълба, на която липсваха повечето стъпала. Озоваха се в таванско помещение, окъпано от слънчева светлина, която се изливаше през дупките на зеещия покрив. Дъските на пода бяха прогнили и изпочупени, но мертеците под тях стояха непоклатими и здрави. Имаше точно толкова място, колкото Оливър да застане прав в самия център на стаята, като от върха на главата му до гредата на билото имаше само около сантиметър.
Керълайн подаде предпазливо главата си през една от дупките на покрива и видя Джоди в градината отдолу, скачащ като маймунка по клоните на самодивското дърво. Видя и извиващия се силует на езерцето, първата зеленина по ливадите, пасящите стада овце, досущ като бели и кафяви играчки, и лентата на главния път в далечината. Вмъкна главата си вътре и се обърна към Оливър. На брадичката му имаше паяжина.