Тя се сепна артистично и постави ръка на сърцето си.
– Лиз! – Госпожа Купър познаваше Лиз от дете и не би и помислила да я нарича мис Фрейзър.
– Извинявай. Не исках да те уплаша. Помислих, че къщата е изоставена.
– Оливър е навън. Взе... другите със себе си – Имаше само едно съвсем леко поколебаване, но Лиз веднага го схвана.
– Имаш предвид, неочакваните посетители? Само за тях слушам.
– О, те са просто две деца. Оливър ги заведе на езерото, мъничкото момченце искаше да види лодка. – Тя погледна към кухненския часовник. – Но ще се върнат всеки момент, ще обядват рано, защото Оливър трябва да отиде в Рилкърк този следобед, за да проведе още един мъничък разговор с адвоката. Ще почакаш ли?
– Няма да оставам за обяд, но ще почакам малко, и ако не дойдат, ще си вървя у дома. Просто дойдох да видя как я кара Оливър.
– Той наистина е добре – каза й госпожа Купър. – Някак си, всичко това, което се случи де, беше за добро, отвлече мислите му от загубата.
– Всичко това? – меко попита Лиз.
– Ами, тези младите се появиха ей така, с тяхната счупена кола и без да имат къде да отидат.
– Те са дошли с кола?
– Да, пътували са от Лондон, май. Колата беше в ужасно състояние, право в канавката, и на всичкото отгоре, здравата замръзнала след една нощ на открито. Но Купър я откара в сервиза и рано тази сутрин се обадиха, та той отиде да я вземе и я докара обратно. Сега е под навеса зад къщата, съвсем готова за момента, в който ще поискат да заминат.
– Кога заминават? – Лиз се стараеше гласът да звучи небрежно и безразлично.
– Откъде да знам? Нищо не ми се казва на мен. Имаше някакъв разговор за техния брат, който бил в Стреткори, но сега го нямало там, и аз мисля, че се надяват да го дочакат да се върне – каза тя. – Но ако изчакаш Оливър, той ще ти съобщи всички новини. Те са ей там, на езерото. Ако искаш, можеш да тръгнеш и да ги пресрещнеш по пътя.
– Може би ще го направя – каза Лиз.
Но не го направи. Излезе отвън и се настани на каменната пейка пред прозореца на библиотеката, сложи си тъмните очила, запали цигара и се протегна под слънцето.
Беше много тихо, затова чу гласовете им в тихия утринен въздух, преди още да се появят. Градинската пътека се извиваше около един периметър с жив плет и когато излязоха иззад него и се появиха в полезрението й, изглеждаха потънали в разговор. Те не забелязаха Лиз, която седеше на пейката и ги чакаше там. Малкото момченце водеше групата, а на крачка-две зад него Оливър, в древното си пардесю от туид, с червена памучна кърпа, вързана на врата, влачеше за ръката момичето, което явно бе изморено от разходката и изоставаше.
Той говореше нещо. Лиз слушаше дълбоките тонове в гласа му, но не можеше да долови нито дума. После момичето се поспря и се приведе, като че ли да извади камъче от обувката си. Над лицето й падна дълга завеса от светла коса и Оливър също спря търпеливо, за да я изчака. Тъмната му глава се наведе, а ръката му все още държеше нейната. Лиз видя това и изведнъж се уплаши. Почувства се изолирана, така, сякаш те тримата бяха в някакъв заговор срещу нея. Камъчето най-сетне бе махнато. Оливър се обърна, за да възобнови изкачването, после видя тъмносиния й Триумф, паркиран пред къщата. След това видя и Лиз. Тя хвърли цигарата си и я стъпка под тока на обувката си, после стана и отиде да ги пресрещне, но Оливър пусна ръката на момичето и тръгна към нея, взимайки стръмния тревист склон почти на бегом. Срещна я на върха.
– Лиз.
– Здрасти, Оливър.
Той си помисли, че тя изглежда по-добре от всякога в тесните си бежови панталони и кожения си жакет. Взе ръката й и я целуна.
– Да не си дошла да ме накастриш за миналата вечер? – попита я той.
– Не – прямо каза Лиз, а очите й се стрелнаха над рамото му, зад което Керълайн и Джоди бавно приближаваха по тревата. – Казах ти, че съм заинтригувана от внезапно нападналата те епидемия от гости. Дойдох да се запозная с тях.
– Ходихме на езерото. – Той се обърна към другите. – Керълайн, това е Лиз Фрейзър, тя и баща й са най-близките ми съседи, тя е постоянен гост на Киърни още от времето, в което ходеше права под масата. Показах ви тяхната къща тази сутрин, през дърветата. Лиз, това е Керълайн Клайбърн, а това е Джоди.
– Приятно ми е да се запознаем – каза Керълайн.
Те си стиснаха ръцете. Лиз свали очилата си и Керълайн изпита смътно притеснение от изражението в очите й.