– Беше на татко.
– Да, и аз така си помислих.
Керълайн се протегна и я взе от него. Шапката беше мръсна и разкривена, с петна от сол, а кокардата й бе наполовина откъсната.
– Носеше я, когато отиваше в морето. Все казваше, че когато е подходящо облечен, се чувства достатъчно уверен, за да може, ако някой го наругае, защото е направил нещо погрешно, просто да го наругае в отговор.
Джоди се ухили.
– Помниш ли го как казваше разни такива неща?
– Някои от тях – каза Джоди. – Помня как четеше „Рики– Тики– Тави“.
Ти беше съвсем малко момче. На шест годинки. Но го помниш.
Той отново се усмихна. Керълайн стана и постави старата шапка обратно на главата му. Козирката скри лицето му, затова й се наложи да се наведе, за да стигне под нея и да го целуне.
– Лека нощ – каза тя.
Лека нощ – отговори Джоди, без да помръдне.
Никак не й се искаше да го оставя. В подножието на стълбището се обърна. Той я гледаше настойчиво изпод козирката на нелепата шапка, а в очите му имаше нещо, което я накара да каже:
– Какво има?
– Нищо.
– Тогава ще се видим утре.
– Да – каза Джоди. – Разбира се. Лека нощ.
***
Като се качи отново горе, завари вратата на гостната затворена, а зад нея се дочуваше жужене на гласове. Кейти тъкмо окачваше едно тъмно кожено палто на закачалка, за да го сложи в гардероба до входния портал. Тя беше облечена в кафеникава рокля с престилка на цветчета – нейното отстъпление пред официалните вечерни партита. В мига, в който Керълайн изведнъж се появи пред погледа й, тя драматично трепна.
– Ох, как ме стресна само!
– Кой дойде?
– Господин и госпожа Алдейн. – Тя тръсна глава. – Вече са вътре. По-добре се размърдай, закъсняваш.
– Просто отидох да видя Джоди. – Тя поостана с Кейти, тъй като не й се искаше да се присъедини към партито, и се облегна на колоната. Представи си как се качва отново горе, пъхва се в леглото и й донасят варено яйце.
– Още ли гледа онези индианци?
– Не, не мисля. Каза, че има прекалено много целувки.
Кейти се намуси.
– По-добре да гледа целувки, отколкото цялото това насилие, казвам аз. – Тя хлопна вратата на гардероба. – По-добре да се чудят за какво е всичко това, вместо да ходят навън и да налагат старите дами със собствените им чадъри.
С тази многозначителна забележка на уста тя тръгна към кухнята. Останала сама, Керълайн не можа да намери никакви извинения, за да се забави още, затова прекоси салона, нагласи една усмивка на лицето си и отвори вратата на гостната. (Още едно умение, което й остана от театралната школа – как да се появява на сцената. ) Жуженето от бъбренето спря и някой каза:
– Ето я и Керълайн.
Гостната на Даяна, осветена за официалната вечеря, беше не по-малко ефектна, от която и да е сцена. Трите дълги прозореца, гледащи към тихия площад, бяха драпирани в бледо, бадемовозелено кадифе. Имаше огромни, меки канапета, бежов килим и – великолепно съчетана със старите картини, ореховите шкафове и бюфета Чипъндейл, – масичка за кафе, италианска, от стомана и стъкло. Навсякъде имаше цветя и въздухът бе изпълнен с най-различни изтънчени и скъпи аромати: зюмбюли, „Мадам Роша“ и хаванските пури на Шон.
Те стояха, точно както тя си ги бе представяла, на групички около камината, с напитки в ръце. Но преди да успее да затвори вратата зад себе си, Хю се откъсна от едната група, остави чашата си и тръгна през стаята, за да я посрещне.
– Скъпа!
Той хвана раменете й между ръцете си и се наведе, за да я целуне. После погледна в тънкия си като вафлена коричка златен ръчен часовник и с движението си показа колосания си бял маншет, прихванат с плетената златна верижка на копчето за ръкавели.
– Закъсня.
– Но Лундстрьом също още не са дошли.
– Къде беше?
– С Джоди.
– Тогава си извинена.
Той беше висок, много по-висок от Керълайн, строен, смугъл и с наченки на оплешивяване, от което изглеждаше по-възрастен от тридесет и трите си години. Носеше тъмносин вечерен смокинг и официална риза с ширити от избродиран галон, а очите му, под плътно очертаните вежди, бяха много тъмни и в този момент имаха изражение, в което се смесваха веселост, раздразнение и известно количество гордост.
Керълайн видя гордостта и се успокои. С Хю Рашли трябваше да се поддържа определено ниво и Керълайн прекарваше половината от времето си, борейки се с усещането за огромното си несъответствие. Иначе, за бъдещ съпруг, той беше във висша степен удовлетворителен, с успешна кариера на борсов посредник, удивително внимателен и загрижен, макар стандартите му понякога да се издигаха до ненужни висоти.