– Здравейте – каза Лиз. – Здравей, Джоди – добави тя.
– Приятно ми е да се запознаем – учтиво отговори той.
– Отдавна ли си тук? – попита я Оливър.
Тя се обърна към него, загърбвайки леко другите двама.
– Може би десетина минути. Не повече.
– Ще останеш ли за обяд?
– Госпожа Купър много мило ме покани, но у дома ме очакват.
– Тогава влез за едно питие.
– Не, трябва да се връщам. Отбих се само да кажа здрасти. – Тя се усмихна на Керълайн. – Госпожа Купър ми разказа за вас. Каза, че имате брат, отседнал в Стреткори.
– Той е тук отскоро.
– Може би съм го срещала. Как се казва?
Без да знае защо, Керълайн се поколеба, а Джоди, долавяйки колебанието й, отговори на въпроса вместо нея.
– Клайбърн, като нас – каза той на Лиз. – Ангъс Клайбърн
След като обядваха, Оливър, проклинайки обстоятелства, които го заставяха в такъв прекрасен следобед да се преоблича в приличен костюм, риза и вратовръзка, да се качи в колата, да шофира, да отиде до града и да прекара остатъка от деня в карцера на задушния адвокатски офис, ще не ще, тръгна, за да стигне навреме.
Керълайн и Джоди го изпратиха и му помахаха с ръка oт алеята. След като колата изчезна от погледа им, те продължиха да стоят там, вслушвайки се в звука на двигателя: чуха как затихна при главния път, после набра обороти и заръмжа нагоре по хълма.
Сега, когато Оливър беше тръгнал, те се почувстваха леко объркани и не можеха да измислят какво да правят. След като изми и избърса съдовете, госпожа Купър си отиде у дома, за да нагледа собствената си къща и да простре един огромен куп пране, за да хване дневната топлина. Джоди тъжно подритваше камъчетата на чакълената настилка. Керълайн го наблюдаваше със съчувствие, разбирайки какво му е на душата.
– Какво искаш да правиш?
– Не знам.
– Искаш ли да отидем отново при езерото?
– Не знам. – Той беше като всяко малко момче, лишено изведнъж от най-добрия си приятел.
– Можем да наредим друг пъзел.
– Не ми се стои вътре.
– Можем да го изнесем навън и да го подреждаме на слънце.
– Не ми се нарежда пъзел.
Обезоръжена, Керълайн отиде и седна на пейката, на която бяха заварили Лиз Фрейзър да ги чака сутринта. Тя установи, че инстинктивно избягва спомена за срещата, и затова си наложи да се върне назад, да я премисли и да се опита да разбере защо беше намерила изражението на другото момиче за толкова обезпокоително.
Това, в крайна сметка, беше съвсем естествено. Тя очевидно е много стара приятелка, близка съседка и явно познаваше Оливър откак се помнеше. Баща й щеше да купи Киърни. Какво би могло да е по-нормално от това да намине за един приятелски разговор и да се запознае с гостите на Оливър?
И все пак, тука имаше нещо. Силна антипатия, която Керълайн бе почувствала в мига, в който Лиз свали тъмните си очила и я погледна право в очите. Ревност вероятно? Но тя със сигурност нямаше от какво да ревнува – беше сто пъти по-привлекателна от Керълайн и Оливър очевидно бе много привързан към нея. Или пък имаше силно чувства за собственост, като на сестра може би? Но това все още не обясняваше факта, че докато стоеше там и говореше с нея, Керълайн имаше усещането, че сякаш свалят дрехите й една подир една.
Джоди клечеше и трупаше камъчета от чакъла на малки купчинки. Ръцете му посивяха от праха. Вдигна поглед към нея.
– Някой идва – каза той.
Те се заслушаха. Беше прав. Една кола се бе появила в дъното на алеята и сега приближаваше към къщата.
– Може би Оливър е забравил нещо?
Но не беше Оливър, а същият тъмносин Триумф, който бе седял отпред същата сутрин. Гюрукът му бе спуснат, а зад волана седеше Лиз Фрейзър – с тъмните си очила, с блестящата си коса и с копринен шал на врата. Джоди и Керълайн инстинктивно се изправиха, а колата застърга и спря на по-малко от два метра от тях, вдигайки облак прах изпод задните си колела.
– Здравейте отново! – каза Лиз и изключи двигателя.
Джоди не каза нищо. Лицето му беше безизразно. Керълайн каза „Здравейте“ и Лиз отвори вратата, излезе и я затръшна зад себе си. Свали очилата си и Керълайн видя, че въпреки усмивката на устата й, очите й не се усмихват.
– Оливър тръгна ли?
– Да, преди десет минути.
Лиз се усмихна на Джоди и се пресегна към задната част на колата си.
– Донесох ти подарък. Помислих, че може би ти е доскучало – каза тя и извади комплект за мини голф. – Ето там, ни онзи равен участък на моравата, някога имаше игрище за мини голф. Сигурна съм, че ако потърсиш, че намериш дупката и някои от маркерите. Обичаш ли да играеш голф?