– Ще се омъжите за него, така ли?
– Разбира се.
– Той изобщо не го спомена.
– Защо да го прави? Вие казахте ли му, че ще се жените? Или това е тайна? Забелязах, че не носите годежен пръстен.
– Аз... оставих го в Лондон. Голям ми е и се боя да не го загубя.
– Но той не знае, нали?
– Не.
– Интересно, че не сте му казали. В крайна сметка, според майка ми, сватбата ще бъде голямо събитие. Предполагам, че такъв преуспял брокер като Хю Рашли я смята за важна част от добрия си имидж. Вие все още възнамерявате да се омъжите за него, нали? Но по някаква причина не искате Оливър да го знае?
После, след като Керълайн не отговори на нито един от тези въпроси, тя започна да се смее.
– Скъпо мое дете, сигурна съм, че сте се влюбила в него. Е, изобщо не ви виня. Много ми е мъчно за вас. Но аз съм на ваша страна, затова ще ви предложа малка сделка. Вие и Джоди се връщате в Лондон, а аз няма да продумам и дума пред Оливър за сватбата ви. Той няма да научи нищо, преди да види вестниците в сряда сутринта, които несъмнено ще публикуват цялото събитие, със снимка на двама ви, на църковната врата, сякаш току-що сте слезли от върха на върха на сватбената торта. Става ли? Без обяснения, без извинения. Чисто и просто. Обратно при вашия Хю, който очевидно ви обожава. Оставяте хипито Ангъс на самотек. Е, не е ли най-разумно ?
– Но Джоди... – каза безпомощно Керълайн.
– Той е още дете. Съвсем малко момче. Ще привикне. Ще отиде в Канада и ще я обикне, за нула време ще стане капитан на хокейния отбор. Никой не може да се грижи по-добре за него от Даяна, сигурно можете да го разберете? Някой като Ангъс би могъл да има само лошо влияние върху него. О, Керълайн, слезте от облаците и се изправете пред фактите. Зарежете всичко и се връщайте в Лондон.
От моравата долетя тържествуващ вик, явно Джоди бе вкарал голф топката в дупката. Той се появи над насипа и затича, размахвайки новата си щека.
– Хванах му цаката. Трябва да удряш доста бавно и не прекалено силно и... — Той спря. Лиз бе станала и си нахлузваше ръкавиците. — Няма ли да поиграете с мен?
– Друг път – каза тя.
– Но вие обещахте.
– Друг път. – Тя влезе в колата и намести дългите си крака. – Сега сестра ти иска да ти каже нещо.
***
Оливър караше към вкъщи пред синкавия здрач на прекрасния следобед, а настроението му беше съвсем различно oт предишния ден. Сега се чувстваше отпуснат, отпочинал и по някаква причина, странно доволен. Не бе изтощен от дългия юридически разговор, усещаше мисълта си бистра и изпитваше облекчение от това, че най-сетне бе предприел финалната стъпка по продажбата на Киърни. Успя да обсъди с адвоката и въпроса за запазването на езерната вила, за реновирането и превръщането й в малък ваканционен дом. Той нямаше никакви възражения – Оливър трябваше само да се разбере с Дънкан Фрейзър за достъп до къщичката през земята, която скоро щеше да стане негова.
Оливър не допускаше, че Дънкан ще има някакви възражения за това. Представяше си как ще ремонтира и преобрази къщата и това го изпълваше със задоволство. Щеше да доведе градината до самия бряг на езерото, да отвори старото огнище, да построи наново комина, да сложи капандури на тавана. Докато си правеше тези планове, той започна да си подсвирква. Беше му приятно от усещането на твърдия кожен волан, легнал стабилно в ръцете му, колата взимаше завоите на познатия път леко, плавно, като кон, обучен за бягане с препятствия. Сякаш също като Оливър и тя знаеше, че се прибира у дома.
Зави през портата и двигателят заръмжа по алеята под дърветата, заобиколи туфата рододендрони и той наду клаксона, за да извести Джоди и Керълайн, че се връща. Паркира пред фасадната врата и влезе през нея, сваляйки в движение палтото си, в очакване да чуе стъпките на Джоди.
Но къщата бе тиха. Метна палтото си на един стол и извика:
– Джоди! – Не последва отговор. – Керълайн!
Отново нищо. Отиде в кухнята, но я завари тъмна и празна. Госпожа Купър все още не бе дошла, за да започне приготвянето на вечерята. Озадачен, той остави летящата врата да се захлопне зад гърба му и отиде в библиотеката. Там също беше тъмно, а огънят в камината гаснеше. Включи осветлението и отиде да сложи няколко сухи цепеници. В този миг видя един плик на бюрото – бял хартиен правоъгълник, подпрян на телефона. Един от най-хубавите пликове, изваден от горното чекмедже на бюрото му. Отгоре бе написано неговото име.
Той го отвори и за своя огромна изненада видя, че ръцете му треперят. Разгъна единствения лист и зачете писмото на Керълайн.