Скъпи Оливър,
След като вие тръгнахте, двамата с Джоди обсъдихме нещата и решихме, че ще бъде най-добре да се върнем в Лондон. Няма никакъв смисъл да чакаме Ангъс, не знаем кога ще се върне, а и не е честно спрямо Даяна да стоим по-дълго, след като тя дори не знае къде точно се намираме.
Моля ви, не се тревожете за нас. Колата работи прекрасно и в сервиза любезно са я заредили с бензин. Не мисля, че ще има още виелици и съм сигурна, че ще се приберем благополучно.
Няма думи, с които да изразя благодарността ни към вас и към госпожа Купър за всичко, което направихте за нас. Бяхме много щастливи в Киърни. Никога няма да го забравим.
С любов от нас двамата
Керълайн.
7.
На следващата сутрин, залъгвайки се, че иска да уреди един-два проблема с Дънкан Фрейзър, Оливър подкара към Роузи Хил. Денят отново бе прекрасен, но малко по-студен oт вчерашния. През нощта беше паднала лека слана и слънцето грееше толкова топло, за да я разтопи, но все пак, покрай алеята до Роузи Хил се показваха напъпилите главички на първите ранни нарциси, а когато влезе в къщата, усети мириса, идващ от огромната купа със зюмбюли, поставена в средата на масата в салона.
Той познаваше къщата също така, както Лиз познаваше Киърни, и тръгна да потърси обитателите й. Намери Лиз в кабинета на баща й – седеше върху бюрото му и водеше телефонен разговор. С месаря, както можеше да се заключи от чутото. При отварянето на вратата тя погледна към нея, видя го и вдигна вежди в мълчаливо послание, за да му каже да изчака. Той влезе в стаята и отиде към камината, като се чудеше дали да си запали цигара, наслаждавайки се на топлината на пламъците, сгряваща краката му.
Тя свърши разговора и окачи слушалката, но остана до телефона, поклащайки леко единия си дълъг крак. Носеше плисирана пола, впит пуловер и копринен шал на врата. Кожата на ръцете и лицето й все още блестеше от слънцето на Антигуа, а тъмните й очи се взираха в него през стаята.
– Търсиш ли някого? – каза тя накрая.
– Баща ти.
– Навън е. Отиде до Рилкърк. Ще се върне за обяд.
Тя взе сребърната си табакера и му я подаде. Оливър поклати глава, затова тя си взе една цигара и я запали от тежката настолна запалка. Оглеждаше го замислено през облака сив дим.
– Изглеждаш малко разсеян, Оливър – отбеляза тя. – Случило ли се е нещо?
Цялата сутрин той се опитваше да се убеди, че не се е случило нищо особено, но сега изведнъж каза направо:
– Керълайн и Джоди са заминали.
– Заминали? – Гласът й прозвуча леко изненадано. – Къде са заминали?
– За Лондон. Когато снощи се върнах, намерих писмо от Керълайн.
– Но това вероятно е хубаво.
– В крайна сметка, те така и не успяха да открият брат си.
– От всичко, което схванах, това едва ли би имало някакво значение.
– Но за тях имаше значение. За Джоди имаше значение.
– На твое място не бих се тревожила прекалено много за тях, ако си убеден, че са в състояние да се доберат благополучно до Лондон. Имаш си достатъчно грижи на главата и без да се правиш на бавачка на двойка бездомни кутрета, които виждаш за първи път. – Тя смени темата, сякаш беше твърде маловажна. – За какво искаш да се срещнеш с баща ми?
Той с мъка си припомни.
– Път за достъп. Искам да запазя езерната вила, ако може, но ще ми е нужен достъп през долчинката.
– Да запазиш езерната вила? Но тя е развалина.
– Всъщност е достатъчно здрава. Просто се нуждае от малко постягане и от нов покрив.
– Но за какво искаш езерната вила?
– Просто искам да я запазя. За ваканционна къща, може би. Не знам. Просто искам да я запазя.
– Аз ли ти пъхнах тази идея в главата?
– Може би.
Тя се плъзна от бюрото, прекоси стаята и застана до него.
– Оливър, имам по-добра идея.
– И каква е тя?
– Остави баща ми да купи и къщата Киърни.
Оливър се разсмя.
– Но той изобщо не я иска.
– Не, но аз я искам. Аз искам да я имам за... как го каза? Ваканции. Уикенди.
– И какво ще правиш с нея?
Тя метна фаса си в огъня.
– Бих водила тук съпруга и децата си.
– Дали ще им хареса това?
– Не знам. Ти ще ми кажеш.
Очите й бяха ясни, честни, немигащи. Той се изуми от това, което тя каза, и все пак, бе поласкан. И слисан. Малката Лиз, дългокраката, непохватна Лиз, пораснала, улегнала, дяволски невъзмутима, молеше Оливър за...
– Прости ми, ако съм се объркал, но не съм ли аз този, от когото се очаква да излязат подобни идеи?