– Къде си се научила да го правиш?
– О, случайно, при едно от пътуванията ми.
– Нали няма да изглеждам неучтив, ако предпочета уиски със сода?
– Съвсем не, просто ще изглеждаш типичен шотландец.
Тя му наля, точно така, както го обичаше – не прекалено силно, леко бълбукащо от содата, с подскачащи кубчетата лед. Донесе му го, той го взе и отново я целуна. Тя се откъсна от него неохотно, отиде до масичката за напитки и започна да приготвя мартинито.
Докато го правеше, към него се присъедини Дънкан, а после звънецът на входната врата иззвъня и Лиз отиде да посрещне другите гости.
След като тя излезе от стаята, Дънкан не можа да се стърпи.
– Лиз ми каза.
Оливър се изненада. Сутринта не беше казано нищо определено. Не бяха обсъждали нищо. Разговорът му с Лиз, макар и изпълнен с наслада, беше по-скоро като част от миналото, от спомените, отколкото от бъдещето. На Оливър му се струваше, че има цялото време на света, за да вземе решение за бъдещето.
– Какво ти каза?– внимателно попита той.
– Не кой знае колко. Просто ми подхвърли една-две идеи и толкова. Но трябва да знаеш, Оливър, че нищо не би ме направило по-щастлив от това.
– Аз... Аз се радвам.
– А за Киърни... – През полуотворената врата долетяха гласове и той внезапно спря. – Ще говорим за това по-късно.
***
Семейство Алфорд бяха на средна възраст, мъжът – едър и тромав, а жената – много стройна, бяло-розова, с мека, пухкава руса коса, която ставаше доста безцветна, когато започне да посивява. Представиха ги един на друг и Оливър се озова седнал до госпожа Алфорд на дивана, където любезно изслуша разказа й за нейните деца, които не искали да дойдат да живеят в Шотландия, но много я обичали. За дъщеря й, която живеела за местния пони клуб, и за сина й, който бил първа година в Кембридж.
– А вие... сега сте наш съсед, ако мога да се изразя така.
– Не. Аз живея в Лондон.
– Но...
– Брат ми, Чарлз Киърни, живееше тук, но загина в автомобилна катастрофа. Аз съм тук просто за да се опитам да уредя делата му.
– Ах, разбира се. – Госпожа Алфорд направи физиономия, подобаваща на трагедията. – Чух. Извинете. Толкова е трудно да се запомни всичко за всички, когато ги виждаш за първи път.
Вниманието му се отклони обратно към Лиз. Баща й и господин Алфорд бяха прави, потънали дълбоко в делови разговор. Тя стоеше до тях, държеше питието си и малка чинийка със солени ядки, от които господин Алфорд разсеяно си взимаше от време на време. Усети погледа на Оливър и се извърна към него. Той й намигна с окото, което госпожа Алфорд не можеше да види, и тя се усмихна.
Накрая отидоха да вечерят. Трапезарията бе меко осветена, кадифените завеси – спуснати, скриващи нощния мрак. Върху тъмното полирано дърво имаше дантелени покривчици, кристал и сребро, огромен букет алени лалета, в същия тон като дрехата на Лиз, поставени в средата на масата. Сервираха пушена сьомга, розова и възхитителна, бяло вино, телешки стек, дребно брюкселско зеле, сготвено с кестени, пудинг, който представляваше просто пяна от лимон и сметана. После – кафе и бренди; аромат на хавански пури. Оливър бутна назад стола си, заситен и успокоен от усещането за комфортния, красив живот, и се присъедини към обичайния лек разговор след вечеря.
Зад него часовникът на полицата на камината удари девет. По някое време през деня той бе изтласкал мисълта за Джоди и Керълайн назад в ума си и оттогава не се бе сещал за тях. Ho, сега, докато ударите на часовника леко отброяваха часовете, той изведнъж се пренесе от Роузи Хил в Лондон, с тях двамата. По това време те би трябвало вече да са си у дома, уморени и изтощени, опитващи се да обяснят на Даяна, опитващи се да кажат всички неща, които се бяха случили. Керълайн щеше да бъде бледа, капнала от дългото шофиране, а Джоди – все още погълнат от разочарование. Отидохме в Шотландия да намерим Ангъс. Изминахме целия онзи път до Шотландия, за да намерим Ангъс, но той не беше там. И аз не искам да ходя в Канада.
И Даяна, ядосана, гълчаща, накрая опрощаваща, претопля мляко за Джоди, носи му го в леглото; и Керълайн, която се качва по стълбището, стъпало по стъпало, с лице закрито от дългата й коса, с ръце, следващи перилото.
– Ти какво би казал, Оливър?
Всички гледаха в него.
– Съжалявам, бях се замислил и не чух.
– Говорехме за правата за лов на сьомга в Кори, и за...
Гласът на Дънкан секна. Всички замлъкнаха. Изведнъж стана много тихо и в тишината те чуха това, което острият слух на Дънкан вече бе доловил. Шум на кола, която не вървеше по пътя, а приближаваше по хълма към къщата. Беше пикап или камион, който превключи на по-ниска скорост, като пое по стръмнината, а после се видя проблясък от фарове по спуснатите завеси и се чу равното тракане на стар двигател.