Дънкан погледна към Лиз.
– Звучи така – каза той, обръщайки го на шега, – сякаш очакваш доставчика на въглища.
Лиз се намръщи.
– Предполагам, че е някой, който е загубил пътя. Госпожи Дъглас ще отвори – каза тя и се обърна отново към господин Алфорд, с намерението да продължи разговора, игнорирайки непознатия посетител, който чакаше отвън. Но вниманието на Оливър бе приковано към входната врата и той напрегнато се вслушваше в шума, наострил уши като куче. Чу позвъняването на входната врата и бавни стъпки, отиващи към нея. Чу глас, висок и развълнуван, прекъснат от меките възражения на госпожа Дъглас.
– Не може да влезеш вътре, там има официална вечеря. – След миг долетя възклицание: – Ах, ти малък дявол!
В следващия момент вратата на гостната се отвори със замах и там, на прага, застанал на пръсти, с очи претърсващи стаята за единствения човек, когото искаше да намери, се появи Джоди Клайбърн.
Оливър се изправи на крака и салфетката му падна върху масата.
– Джоди!
– О, Оливър!
Той долетя през стаята като куршум и като пощенски гълъб, кацна право в прегръдките на Оливър.
***
Официалната атмосфера на вечерята излетя на мига, като въздух от пукнат балон. Бъркотията, която последва, щеше да бъде много забавна, ако не беше трагична. Защото Джоди се заливаше в сълзи и ридаеше като бебе, притискайки глава в стомаха на Оливър, с ръце вкопчени около талията му, сякаш нямаше намерение никога да го пусне. Госпожа Дъглас се суетеше на вратата и не можеше да реши дали да влезе в стаята и да извлече натрапника навън, или да не го прави. Дънкан се изправи, без никаква идея какво се случва или кое би могло да е това дете. Няколко пъти повтори: „Какво, по дяволите, е всичко това?“, но никой не можеше да му отговори. Лиз също бе станала на крака, но не казваше нищо, просто се взираше в главата на Джоди така, сякаш, ако й се дадеше и най-малка възможност, с удоволствие щеше да я размаже като някакъв гнил плод в най-близката стена. Само семейство Алфорд, спазващи до последно приличие, останаха там, където си бяха.
– Случва се нещо необичайно – каза господин Алфорд между пуфканията на пурата си. – Искахте да кажете, че той е дошъл с въглищарския камион ли?
Междувременно госпожа Алфорд се усмихваше дружелюбно, създавайки впечатление, че е свикнала непознати деца да развалят всяка официална вечеря, на която е присъствала.
От дълбините на жилетката на Оливър идваха хлипове, подсмърчания и накъсани изречения, от които той не можеше нито да чуе, нито да разбере и дума. Беше очевидно, че така повече не може да продължава, но Джоди се притискаше към него толкова плътно, че му беше невъзможно да мръдне.
– Е, хайде, ела – каза той накрая, повишавайки глас, за да може момчето да го чуе през хълцанията и риданията си. – Хайде, пусни ме, ще излезем навън и ще ми разкажеш какво става...
Думите му по някакъв начин проникнаха до Джоди, който отпусна леко хватката си и се остави да бъде изведен през вратата.
– Извинете – каза Оливър, докато излизаше. – Моля, извинете ме за момент... Това беше малко неочаквано.
Той излезе от салона с чувството, че е успял да осъществи блестящо измъкване, а и госпожа Дъглас – бог да благослови доброто й сърце, – бе затворила вратата зад тях.
– Добре ли сте? – прошепна тя.
– Да, всичко е наред.
Тя се върна в кухнята, мърморейки под носа си, а Оливър седна на един резбован дървен стол, който изобщо не бе предназначен за сядане, и придърпа Джоди плътно между коленете си.
– Спри да плачеш. Опитай се да спреш да плачеш. Ето, издухай си носа и спри да плачеш.
Почервенял, подпухнал, Джоди направи храбро усилие, но сълзите все още напираха.
– Не м-мога.
– Какво се случи?
– Керълайн е болна. Наистина е болна. Лошо й е както преди и има ужасна болка тук – Джоди сложи изцапаните си ръце върху стомаха. – И става все по-зле.
– Къде е тя?
– В хотел „Стреткори“.
– Но в писмото й пишеше, че се връщате обратно в Лондон
– Аз не й дадох. – Сълзите отново изпълниха очите му. Ис-исках да намеря Ангъс.
– Ангъс върна ли се?
Джоди поклати глава.
– Не. Няма никой, освен вас.
– Извика ли лекар?
– Аз... не знаех какво да правя. Дойдох да ви търся и...
– Мислиш ли, че е наистина зле?