Онемял от плач, Джоди кимна. Вратата на гостната тихо се отвори зад гърба на Оливър и отново се затвори. Той се обърна и видя, че там стои Лиз.
– Защо не се върнахте в Лондон? – каза тя на Джоди, но той видя гнева по лицето й и не отговори. – Казахте, че ще се върнете. Сестра ти каза, че ще те заведе обратно там. – Гласът й изведнъж стана писклив. – Тя каза...
Оливър се изправи и Лиз спря, сякаш изведнъж беше затворила някакъв кран. Той се обърна отново към Джоди.
– Кой те докара тук?
– Един ч-чичко. Един човек с пикап.
– Иди отвън и изчакай при него. Кажи му, че ще изляза след миг...
– Но ние трябва да побързаме.
Оливър повиши глас:
– Казах, че ще изляза след миг. – Той обърна Джоди с гръб и го побутна. – Хайде, бегом! Кажи му, че си ме намерил.
Разстроен, Джоди тръгна, пребори се с дръжката на огромната врата, после я затръшна зад гърба си. Оливър погледна към Лиз.
– Те не са се върнали в Лондон, защото Джоди е искал един последен шанс да намери своя брат – обясни той. – А сега на Керълайн й е станало зле. Това е всичко. Извинявай.
Той прекоси салона, за да си вземе палтото. Зад гърба му Лиз промълви:
– Не отивай.
Той се обърна. Лицето му бе намръщено.
– Но аз трябва да отида.
– Обади се на доктора в Стреткори, той ще се погрижи за нея.
– Лиз, аз трябва да отида.
– Толкова ли е важна за теб тя?
Оливър понечи да отрече, после откри, че не иска да го прави.
– Не знам. Вероятно да – каза той и започна да си облича палтото.
– Ами ние? Ти и аз?
Единственото, което можеше да направи, бе да повтори.
– Трябва да вървя, Лиз.
– Ако сега си тръгнеш от мен, никога повече не се връщай.
Звучеше като предизвикателство – или като блъф. Но каквото и да беше, не му се струваше особено важно. Той се опита да бъде учтив.
– Не казвай неща, за които ще съжаляваш.
– Кой казва, че ще съжалявам? – Тя сключи ръце пред гърдите си и ги притисна толкова силно, че кокалчетата под покафенялата й от слънцето кожа побеляха. Изглеждаше така, сякаш изведнъж й бе станало много студено и се опитва да се овладее. – Ако не внимаваш, ти ще си този, който ще съжалява. Тя се омъжва, Оливър.
Той вече си бе облякъл палтото.
– Така ли, Лиз? – каза той и започна да закопчава копчетата си, а хладното му поведение я изкара извън контрол.
– Не ти ли каза? Колко странно! О, да, тя ще се омъжи във вторник. В Лондон. За един много успешен млад борсов посредник на име Хю Рашли. Колко забавно, че дори не си се досетил. Но, разбира се, тя не носи годежен пръстен, нали? Каза, че бил прекалено голям и че се страхувала да не го загуби, но това ми изглежда като изсмукано от пръстите. Няма ли да ме попиташ откъде знам всичко това, Оливър?
– Откъде знаеш всичко това?
– От майка ми. Каза ми го вчера сутринта по телефона Виждаш ли, Даяна Карпентър е най-близката й приятелка, ето защо майка ми знае всичко това.
– Лиз, трябва да вървя – каза той.
– Ако вече си загубил сърцето си – каза по-меко тя, – послушай съвета ми и не си губи и ума. В това няма бъдеще. Просто ще се направиш на глупак.
– Обясни на баща си вместо мен. Кажи му какво се е случило. Кажи му колко съжалявам. – Той отвори вратата. – Сбогом, Лиз.
Тя не можеше да повярва, че той не се обърна и не се върна при нея, за да я вземе в обятията си и да й каже, че нищо от това не се е случило, че той ще я обича така, както Чарлз я бе обичал, че Керълайн Клайбърн може да се погрижи сама за себе си.
Но той не го направи. След миг вече го нямаше.
Мъжът в пикапа беше едър и червендалест, с карирано платнено таке. Приличаше на фермер и колата му миришеше на свински тор, но търпеливо бе изчакал Оливър да се появи и бе правил компания на Джоди до идването му.
Оливър подаде глава през прозореца.
– Съжалявам, че трябваше да ви карам да чакате.
– Няма проблем, сър. За никъде не бързам.
– Много мило от ваша страна, че доведохте момчето. Много съм ви благодарен. Надявам се да не сте се отклонили много от пътя си.
– Съвсем не. И без друго бях на път от Стреткори към долината. Просто се отбих за една глътка, когато това момченце ме помоли да го закарам до Киърни. Изглеждаше мъничко разтревожен и не ми се искаше да го оставям на пътя. – Той се обърна към Джоди, потупа го по коляното с голямата си като чук ръка. – Ъ, но сега си добре, момко, сега намери господин Киърни.
Джоди излезе от пикапа.
– Благодаря ви, много ви благодаря. Не знам какво щях да правя, ако вие не бяхте там и не бяхте толкова любезен.
– О, не мисли за това. Може би някой ще направи същото за мен един ден, когато съм пеша. Просто се надявам да заварите сестра ти здрава. Е, от мен лека нощ, сър.