– Лека нощ – каза Оливър. – И още веднъж ви благодаря. – Докато задните светлини на пикапа се отдалечаваха и изчезнаха зад завоя на алеята, той хвана ръката на Джоди в своята.
– Хайде, идвай. Нямаме време за губене.
На пътя, докато светлините пронизваха бягащия мрак, осветявайки познатите завои, той се обърна към Джоди.
– Сега ми разкажи всичко.
– Добре. На Керълайн отново й прилоша, после каза, че я боли и стана много бледа, изпоти се, и аз не знаех... телефона... а после...
– Не. От началото. От писмото на Керълайн. Това, което е оставила на бюрото ми.
– Тя ми каза, че се връщаме в Лондон. Но аз й казах, че е обещала да изчакаме до петък, защото Ангъс може би ще се върне до петък.
– Това е днес.
– Точно това казах и аз. Просто да изчакаме до днес. А тя каза, че е по-добре за всички да се върнем в Лондон, и ти написа онова писмо, но после, в последния момент, тя... се предаде. И каза, че ще отидем в хотела в Стреткори само за още една нощ, само за една последна нощ, а после, днес, ще тръгнем обратно за Лондон. И аз казах добре, и ние се върнахме в Стреткори, а госпожа Хендерсън ни даде стаи, и всичко беше чудесно до закуска, защото тогава тя се почувства ужасно и каза, че не може да кара. Затова остана в леглото и се опита да хапне нещо за обяд, но каза, че ще й стане лошо, и наистина й стана лошо, а после започна онази ужасна болка.
– Защо не каза на госпожа Хендерсън?
– Не знаех какво да правя. Все си мислех, че Ангъс ще се върне и всичко ще се оправи. Но той не дойде, а на Керълайн й ставаше все по-зле. После трябваше да отида да вечерям сам, защото тя каза, че не иска нищо, и когато отидох горе, цялата плуваше в пот, и изглеждаше така, сякаш е заспала, но не спеше, и аз си помислих, че ще умре...
Гласът му стана истеричен.
– Можеше да ми телефонираш – с успокояващ тон каза Оливър. – Можеше да намериш телефонния ми номер.
– Страхувам се от телефоните – каза Джоди. Личеше си, че е разстроен до такава степен, че е готов да си признае дори и това. – Никога не мога да чуя какво казват хората отсреща и винаги си слагам пръстите в погрешната дупка.
– И какво направи тогава?
– Изтичах долу и видях този мил чичко да излиза от бара, и той ми каза, че отива вкъщи и излезе навън, а аз отидох с него и му казах, че сестра ми е зле, и му казах за вас, и го попитах дали ще ме закара в Киърни.
– И се оказа, че не съм там?
– Да. И любезният чичко излезе от колата си, позвъни на звънеца, а после аз се сетих за госпожа Купър. Той ме закара до нейната къща и тя се хвърли да ме прегръща, като ме видя, и ми каза, че сте в Роузи Хил. А господин Купър каза, че ще ме закара, макар че беше по халат и чехли, но добрият чичко каза не, той щял да ме закара, знаел пътя. И го направи. И аз дойдох. И съжалявам, че ви изпортих вечерта.
– Това няма значение – каза Оливър.
Джоди вече бе спрял да плаче. Седеше на ръба на седалката си, сякаш тази поза щеше да им помогне да пристигнат по-бързо.
– Не знам какво щях да правя, ако не бяхте там – каза той накрая.
– Но аз бях там. И ето, сега съм тук. – Той протегна лявата си ръка и придърпа Джоди по-близо. – Браво на теб. Направил си точно това, което трябва.
Пътят се точеше напред. Качиха се нагоре по хълма, после заслизаха надолу. Светлините на Стреткори блещукаха далеч отдолу, разхвърляни в диплите на тъмните, тихи планини.
Идваме, Керълайн – прошепна той. – Идваме. Джоди и аз.
– Оливър.
– Да.
– Какво мислиш, че й има на Керълайн?
– Като лаик мога да предположа – каза Оливър, – че има апандисит, който трябва да се махне.
8.
Диагнозата му се оказа абсолютно точна. Само за десет минути докторът на Стреткори, извикан спешно от госпожа Хендерсън, пристигна, потвърди апандисита, би на Керълайн инжекция, за да облекчи болката й, и слезе долу, за да се обади в местната болница и да извика линейка. Джоди, демонстрирайки рядък такт за толкова малко момче, отиде с него. А Оливър остана с Керълайн, седнал на края на леглото, хванал едната й ръка в дланите си.
– Не знаех къде се дяна Джоди – каза тя, леко упоена от лекарството. – Не знаех, че е дошъл да те търси.
– Направо се изумих, когато той се появи изневиделица. Мислех, че двамата сте се върнали живи и здрави в Лондон.
– Не се върнахме. В последния момент разбрах, че не бих могла да тръгна. Не и след като съм обещала на Джоди.