– Много добре, че не си го направила. Един апандисит, пукнат на средата на пътя по магистралата, нямаше да е шега работа.
– Не, нали, нямаше да е шега? – Тя се усмихна. – Предполагам, че през цялото време това е бил проблемът – когато се чувствах толкова зле, имам предвид. Никога не съм си мислила, че е апандисит – каза тя и изведнъж добави, сякаш тази идея току-що й бе хрумнала: – Аз трябваше да се омъжа във вторник.
– Това е ангажимент, който няма да си в състояние да изпълниш.
– Лиз каза ли ти?
– Да.
– Трябваше да ти призная. Не знам защо не го направих. – После се поправи. – Не зная защо не го направих?
– Но сега знаеш?
– Да – безнадеждно промълви тя.
– Керълайн, преди да кажеш още нещо, аз мисля, че трябва да знаеш: когато наистина се омъжиш, не искам това да бъде за никой друг, освен за мен.
– Но ти няма ли да се жениш за Лиз?
– Не.
Тя се замисли над това и лицето й стана сериозно.
– Всичко така се обърка, нали? Аз винаги обърквам нещата. Дори и сгодяването ми с Хю сякаш е част от бъркотията.
– Не бих могъл да знам, Керълайн. Не познавам Хю.
– Той е мил човек. Би ти харесал. Винаги е готов да помогне, много е организиран, много е добър и аз винаги съм била много привързана към него. Той е по-младият брат на Даяна. Лиз каза ли ти и това? Посрещна ни на самолета, когато се връщахме от Афрос и пое грижата за всичко; струваше ми се, че винаги се грижи за всичко оттогава насам. И разбира се, Даяна насърчаваше идеята за нашия брак. Това пасваше на нейното чувство за ред. Да ме омъжи за брат си – това запазва всичко спретнато и подредено, в рамките на семейството. Все пак, аз никога не бих приела да се омъжа за него, ако не беше тази тъжна история с Дринан Колфийлд. Но когато Дринан ме напусна, имах чувството, че никога отново няма да се влюбя, така че нямаше значение дали наистина обичам Хю или не. – Тя се намръщи. – Разбираш ли какво искам да кажа? – попита го тя, объркана и смутена.
– Абсолютно.
– Тогава какво ще правя сега?
– Обичаш ли Хю?
– Да, в известен смисъл, но само като роднина.
– Тогава няма никакъв проблем. Ако той наистина е такъв прекрасен човек, какъвто го описваш – а иначе ти не би се съгласила да се омъжиш за него, – тогава ще бъде много неправилно да го направиш нещастен, обричайки го да живее с една съпруга, която го обича наполовина. Във всеки случай, ти не би могла да се омъжиш за него във вторник. Ще бъдеш прекалено заета да лежиш в леглото, да ядеш лакомства, да миришеш цветя и да четеш дебели лъскави списания.
– Трябва да кажем на Даяна.
– Аз ще го направя. Веднага щом те закарат в болницата, ще й се обадя.
– Ще ти се наложи дяволски много да се обясняваш
– Много ме бива в това.
Керълайн размърда ръката си и сплете пръстите си в неговите.
– Срещнахме се точно навреме, нали? – доволно каза тя.
Изведнъж в гърлото на Оливър се надигна необяснима буца.
Той се наведе и я целуна.
– Да. – Гласът му бе станал дрезгав. – За малко да се разминем. Но успяхме.
***
Когато я изпращаше, придружена от екипа на Бърза помощ и една любезна, пухкава медицинска сестра, той имаше чувството, че през този ден е изживял цял един живот. Гледаше как задните светлини на линейката се отдалечават по пустата улица към малката каменна арка и изчезват от погледа, после каза една безмълвна молитва. Застанал до него, Джоди пъхна ръката си в неговата.
– Тя ще се оправи, нали, Оливър?
– Разбира се, че ще се оправи.
Те се върнаха в хотела – двама мъже с чувство на изпълнен дълг.
– Какво ще правим сега?
– Знаеш не по-зле от мен.
– Ще позвъним на Даяна.
– Точно така.
Той купи на Джоди кока-кола, настани го на масата пред телефонната кабинка, затвори се в душното й пространство и набра лондонския номер. Двадесет минути по-късно, след като дългите, заплетени и изтощителни обяснения бяха свършили, той отвори вратата, повика Джоди и му даде слушалката.
– Мащехата ти иска да говори е теб.
– Много ли е ядосана? – прошепна Джоди.
– Не. Но иска да те поздрави.
Джоди предпазливо доближи слушалката до ухото си.
– Ало? Ало, Даяна. – След това по лицето му бавно се разля усмивка. – Да, аз съм добре...
Оливър го остави и отиде да си поръча най-голямото уиски със сода, което барът на хотела можеше да му предложи. До момента, в който питието пристигна, Джоди вече бе казал довиждане на Даяна и бе затворил. Появи се сияещ от кабинката.
– Тя изобщо не е ядосана и ще лети за Единбург утре.