– Знам.
– И каза, че дотогава трябва да остана с теб.
– Имаш ли нещо против?
– Дали съм против? Това е фантастично! – Той видя голямата чаша в ръката на Оливър. – Изведнъж се почувствах ужасно жаден. Мислиш ли, че мога да си взема още една кола?
– Разбира се, че можеш. Иди и помоли бармана.
***
Оливър си мислеше, че са стигнали до края на пътя. Че вече няма какво да правят и че едва ли е вероятно денят да донесе нови изненади. Но грешеше. Защото докато Джоди отиваше да си поръча питието, от улицата долетя шум на движеща се кола, която спря пред хотела. Вратите й се отвориха и се затвориха. Чуха се неясни гласове, стъпки и в следващия миг полуостъклените врати на фоайето се отвориха и вътре влезе дребна сивокоса дама, с блестящи обувки от крокодилска кожа, в много шикозен розово– бял костюм, досущ като захарна глазура. Непосредствено зад нея вървеше млад мъж, натоварен с куфари в шотландско каре. Той си проби път през летящата врата с тях, защото нямаше свободна ръка, с която да я задържи отворена. Беше висок и светъл, с дълга коса, със странно славянско лице, с високи, изпъкнали скули и широка, извита уста. Носеше светлосини панталони от рипсено кадифе и свободно мъхесто палто и докато Оливър го наблюдаваше, той отнесе носи куфарите пред рецепцията, стовари ги на пода и се протегна, за да позвъни на звънеца.
Но така и не успя да го натисне. Защото точно тогава Джоди излезе от бара. Беше като на филм, в който лентата изведнъж е спряла да се върти. Очите им се срещнаха и двамата останаха на място, почти неподвижни, взирайки се един в друг. А после, с прищракване и с бръмчене, лентата се завъртя отново.
– Джоди! – извика младият мъж с най-високата октава на своя доста силен глас и преди който и да е да каже друга дума, Джоди се бе катапултирал през фоайето в прегръдките на брат си.
Тази нощ всички заедно отидоха в Киърни. На следващия следобед Оливър остави братята заедно и отиде сам с колата до Единбург, за да посрещне самолета на Даяна Карпентър от Лондон. Застанал в остъкленото фоайе на летище „Търнхаус“, той наблюдаваше как пътниците слизат по мостика и веднага щом тя се появи, я позна. Висока, стройна, облечена в свободен костюм от туид, с малка яка от визон на врата. Докато тя се приближаваше по пистата, той излезе напред, за да я посрещне. Видя бръчката между веждите, тревожното изражение.
– Даяна? – каза той, когато тя влезе през стъклената врата в чакалнята.
Русата й коса беше навита на стегнат кок на тила, а очите й бяха много сини. Изведнъж се отпусна, сякаш част от тревогата се отцеди от лицето й.
– Вие сте Оливър Киърни?
Подадоха си ръка, а той, по някаква необяснима, но явно основателна причина, целуна нейната.
– Керълайн? – попита тя.
– Посетих я тази сутрин. Добре е. Ще се оправи.
Той й бе казал всичко предната нощ по телефона, но сега, докато колата ръмжеше на север през Форт Бридж, й разказа за Ангъс.
– Пристигна снощи, точно както бе казал. С онази американка, на която се е главил за шофьор из Шотландия. Влезе в хотела и когато Джоди го видя, имаше потресаваща среща.
– Цяло чудо е, че са се познали един друг. Не са се виждали с години.
– Джоди много обича Ангъс.
– Сега го осъзнавам – тихо каза Даяна.
– Но преди не сте си давали сметка? – Той внимаваше в гласа му да не прозвучи упрек.
– Трудно е – каза тя, – много е трудно да бъдеш мащеха. Не можеш да бъдеш майка, но все пак, трябва да се опиташ да си повече от приятел. А и те не са като другите деца. Отгледали са се буквално сами, тичайки на воля, босоноги, напълно свободни. Докато баща им беше жив, нещата се получаваха, но когато той почина, стана съвсем различно.
– Мога да ви разбера.
– Бих се учудила, ако можете. Беше все едно да си на ръба на бръснач, не искаш да потискаш естествените им инстинкти, и все пак, чувстваш, че трябва да им дадеш някаква солидна основа, за да изградят самостоятелен живот по-нататък. Керълайн винаги е била изключително ранима. Затова се опитах да я разубедя за отиването в Театралната школа и за започването на работа в театъра. Много се страхувах, че ще се обезкуражи, ще се разочарова, че ще бъде наранена. А после, когато всичките ми страхове се осъществиха, беше истинско чудо, че тя започна да се привързва към Хю, и аз си помислих, че ако той се грижи за нея, тя няма да бъде наранена отново. Може би... манипулирах малко ситуацията, но се кълна, че беше с най-най-добри намерения.
– Казахте ли на Хю това, което аз ви казах снощи по телефона?
– Да. Излязох с колата и отидох до неговия апартамент, защото не ми даваше сърце да му го кажа по телефона.