– Той как го прие?
– Никога не можеш да знаеш, когато става дума за Хю. Но аз останах с впечатлението, че той е очаквал да се случи нещо подобно. Не че каза нещо. Той е много достоен и много цивилизован. Фактът, че Керълайн е в болница, намалява неудобството от отлагането на сватбата, а по времето, в което годежът ще бъде официално разтрогнат, хората вече ще са свикнали с мисълта, че няма да има сватба.
– Надявам се.
Гласът на Даяна се промени.
– След като се видях с Хю, наминах да видя Кейлъб, този глупав стар козел! Да даде на децата колата си, колко безотговорно от негова страна! Направо е чудо, че се е дотъркаляла чак до Бедфордшир, без да гръмне по пътя. И без да ми каже и дума! Наистина щях да го удуша!
– Направил го е с най-благородни мотиви.
– Би могъл поне да се погрижи колата да мине през сервиз, преди да им я даде.
– Той явно много обича Джоди и Керълайн.
– Да, обичаше всичките. Баща им, Джоди, Керълайн, Ангъс. Разбирате ли, аз исках Ангъс да остане с нас, след като баща му почина, но той не харесваше нито начина ми на живот, нито пък нещата, които аз можех да му предложа. Беше на деветнадесет и аз дори не си и помислих да го спра за онази щура екскурзия до Индия. Просто се надявах, че накрая ще го надрасне, и после ще се върне при нас и ще започне нормален живот. Но той не го направи. Предполагам, Керълайн ви е казала. Така и не го направи.
– Той ми разказа. – въздъхна Оливър. – Снощи. Говорихме си до зори. И аз му казах какво иска от него Джоди... да се върне в Лондон и да създаде дом за двама им. А Ангъс ми каза какво иска да направи той. Предложили са му работа във фирма за яхти под наем, в Средиземноморието. Ще се върне обратно в Афрос.
– Джоди знае ли за това?
– Не съм му казал още. Исках първо да го обсъдя с вас.
– Какво има за обсъждане?
– Това – каза Оливър, и започна да наслагва пъзела, парче по парче, а те пасваха така добре едно към друго, сякаш всичко бе предварително планирано.
– Аз ще се оженя за Керълайн. Веднага щом се оправи, ще се оженя за нея. Работя в Лондон и имам там апартамент, в който можем да живеем. И ако вие и съпругът ви сте съгласни, Джоди също може да живее там с нас. Има достатъчно място за трима ни.
Осмислянето на предложението му й отне известно време. Накрая Даяна каза:
– Имате предвид, да не го взимаме с нас в Канада?
– Той си обича училището, харесва му да живее в Лондон, да бъде със сестра си. Не иска да заминава за Канада.
– Чудя се защо не съм се досетила? – поклати глава Даяна.
– Вероятно защото той не е искал да разберете. Не е искал да нарани чувствата ви.
– Аз... той... Той ще ми липсва ужасно.
– Но ще му позволите да остане?
– Наистина ли го искате?
– Мисля, че всички ние го искаме.
Тя се разсмя.
– Хю нямаше да го направи. Той не бе готов да приеме Джоди.
– Аз съм – каза Оливър. – Стига да ми позволите. Имах само един брат и той ми липсва много. Ако ще имам друг брат, искам това да е Джоди.
***
Влязоха в алеята на Киърни. Ангъс и Джоди ги очакваха, седнали на стъпалото пред предната врата – търпелив комитет по посрещането от двама. Още със спирането на колата Даяна скочи от нея, хвърли се напред, захвърлила цялото си достолепие, наведе се, за да грабне развълнувания Джоди в обятията си, а после погледна над светлата му главица в лицето на Ангъс. Изражението му беше предпазливо, но не и сърдито. Двамата никога не се бяха разбирали много– много, но той бе израснал, независимо от нея, затова сега каквото и да избереше да прави, оставаше единствено на негова отговорност, и тя му бе признателна за това.
Даяна се усмихна и се изправи, а после отиде в неговата голяма, мечешка прегръдка.
– О, Ангъс – каза тя, – ти, невъзможно създание! Толкова се радвам да те видя отново.
Всичко, което Даяна искаше, бе да види Керълайн, затова след като разтовари багажа, Оливър подаде ключовете от колата на Ангъс и му каза да я откара в болницата.
– Но и аз искам да отида – каза Джоди.
– Не. Ние оставаме тук.
– Но защо? И аз искам да видя Керълайн.
– По-късно.
Те останаха да гледат, докато колата се скри от погледа им. После Джоди отново попита.
– Защо не ме пусна да отида?
– Защото е хубаво двамата да останат насаме за малко. Не са се виждали много отдавна. Освен това, аз искам да говоря с теб. Има много неща, за които трябва да си поговорим.
– Хубави ли са?
– Така мисля. – Той постави ръка на вратлето на Джоди, извърна го леко и двамата влязоха в къщата. – Най-хубавите.