Сякаш съществуваше някаква връзка между кроткото оттегляне на безкрайните зими и съсипията, обедняването и злополучието на града. Подир този си коментар за предишните зими и подир разказа си за полуголите актьори с напудрени лица, пристигнали от Анкара да представят гръцки пиеси, старият общински кмет заговори за революционната пиеса, поставена в края на 40-те в Народния дом, в която участвал самият той. „В тази пиеса се разказва за пробуждането на една девойка, загърната в черен чаршаф7. На финала на пиесата — рече той, — тя сваля чаршафа и го запалва на сцената.“ За тая, значи, пиеса бил нужен черен чаршаф, ама понеже нийде в Карс не открили черен чаршаф, обадили се по телефона, та им доставили един от Ерзурум. „Сега пък улиците са пълни с жени с чаршафи, забрадки и тюрбани — заключи той. — Самоубиват се, защото държат да влизат на лекциите с това знаме, символ на политическия ислям, върху главите си.“
При всеки разговор в Карс Ка премълчаваше, не задаваше надигащите се в него въпроси, свързани с възхода на политическия ислям и с момичетата с тюрбани. Със същото упорство, въпреки че през 1940-а в Карс нямало и една загърната в чаршаф жена, разпалените младежи не спирали да организират вечерни представления, осъждащи носенето на чаршафи. Разхождайки се през деня из улиците, той не беше обърнал внимание на жените с чаршафи и кърпи на главите; за седмица нямаше как да придобие познанията и опита на интелектуалците, които, наблюдавайки големия брой забрадени жени, тутакси правеха политически изводи. В истанбулските европеизирани среди, там, дето бе расъл Ка, жена, която си покриваше главата, беше или от покрайнините на Истанбул, дошла, да речем, от лозята в Картал да продава грозде в квартала, или, примерно, жената на млекаря, или някоя друга жена от по-низшите прослойки.
Подир време чух доста истории за предишните собственици на хотел „Карпалас“, в който бе отседнал Ка: за някакъв университетски професор, поклонник на Запада, изпратен от руския цар вместо в Сибир тук, на по-леко заточение, за арменеца, търговец на едър рогат добитък, за използването на сградата като дом за гръцки сираци…
Който и да е бил първият собственик, той, както се правело във всички постройки в Карс през оня период, иззидал в тази петстотин и десетгодишна сграда печка, наричана „печь“, като я вградил в стените така, щото четирите й страни да отопляват четири стаи едновременно. През периода на Републиката обаче турците не успели да се оправят с руските печки и първият турски собственик превърнал къщата в хотел, настанил огромна месингова печка при входната врата към двора, а по-късно монтирал радиатори по стаите.
Ка се изтегна, унасяйки се в мечти, върху леглото с палтото си — на вратата се почука, той скочи и отвори. Рецепционистът Джавит, прекарващ целия ден пред телевизора, разположен срещу печката, заобяснява на Ка, че забравил, давайки му ключа, да му съобщи нещо:
— Преди малко забравих да ви предам, че собственикът на „Серхат шехир“ ви очаква незабавно.
Спуснаха се заедно във фоайето. Малко преди изхода Ка внезапно се закова на място: през вратата до рецепцията бе влязла Ипек — далеч по-красива, отколкото си я представяше. Спомни си колко беше красива като студентка. Това го обезпокои. Да, разбира се, че беше красива. Първо си стиснаха ръцете като европеизирани истанбулски буржоа, ала след кратко колебание си приближиха главите, не телата, прегърнаха се и се целунаха. После Ипек се поотдръпна и с откровеност, която смая Ка, рече:
— Знаех, че ще пристигнеш. Танер ми съобщи по телефона — гледаше го право в очите.
— Дойдох за общинските избори и заради самоубилите се момичета.
— Колко време ще останеш? — попита Ипек. — До хотел „Асия“ е сладкарница „Йени хаят“. Сега съм заета с татко. Да се видим там в един и половина и да си поговорим.
Понеже искрата помежду им бе прескочила в Карс, а не в Истанбул, примерно в Бейоглу, Ка се почувства някак особено. И все пак не красотата на Ипек бе причина за неговото безпокойство. Ка излезе от хотела и като повървя малко под снега, си каза: „Добре, че си взех това палто.“
По пътя към редакцията сърцето му, с онази позната непоколебима решителност на чувствата, му каза две неща, които умът му в никакъв случай не можеше да осъзнае. Първото: Ка бе пристигнал след дванайсет години от Франкфурт в Истанбул не само за погребението на майка си, а и за да издири своята любима в Турция, за която да се ожени. Второто: Ка бе пристигнал от Истанбул в Карс с вътрешното убеждение, че девойката, за която би се оженил, е тъкмо Ипек.