Ако някой истински негов приятел му бе подхвърлил втората идея, Ка никога не би му простил и цял живот, обладан от срам, би се самообвинявал поради справедливостта на това предположение. Ка бе от моралистите, дето си внушаваха, че човек е най-щастлив, когато не прави нищо за своето лично щастие. Отгоре на всичкото как да съвместиш своята елитарна западна начетеност с намерението да издириш някоя почти непозната, за която да се ожениш? И все пак не изпитваше никаква тревога, когато влезе в редакцията на „Серхат шехир“. Защото първата им среща с Ипек, независимо че не й бе отдал нужното значение, беше минала по-добре, отколкото си я представяше в автобуса на път за Карс.
Вестник „Серхат шехир“ се намираше на булевард „Фаик бей“, една пряка по-надолу от хотела на Ка; редакцията и печатницата заемаха малко по-голяма площ от хотелската му стая. Маломерното помещение беше разделено на две от дървена плоскост, върху която бяха окачени портрети на Ататюрк, календари, образци на визитни картички и сватбени покани, направените от Сердар бей снимки на посетилите Карс големци и други прочути турци, както и копие, от първия брой на вестника, издаден преди четирийсет години, поставено в рамка. Зад дървената преграда приятно и шумно потракваше електрическа печатарска машина — произведената преди сто и десет години в Лайпциг от фирма „Бауман“ машина четвърт век работила в Хамбург, а през 1910 година, в периода на свободната преса след втората конституционна монархия, била продадена в Истанбул и след като служила вярно и там четирийсет и пет години, и след като станала негодна за употреба, била докарана в Карс от покойния вече баща на Сердар бей през 1955 година. Плюнчейки пръста си, неговият двайсет и двегодишен син зареждаше с дясната си ръка машината с бяла хартия и събираше отпечатания тираж в ощърбената подир една разпра с брат му кошница, но въпреки това успя да поздрави Ка. Вторият син на Сердар бей не приличаше нито на брат си, нито на баща си, а на дебелата си, ниска, кръглолика, с дръпнати очи майка — поне такъв бе споменът на Ка за нея. Момчето бе седнало пред различните по размер оловни букви, калъпи и клишета в безбройните чекмедженца, разделили на стотици клетки почернелия от мастилото тезгях и като отрекъл се от света калиграф усърдно и търпеливо набираше на ръка някакво съобщение за след три дни.
— Вижте при какви условия води борба за съществуване Източноанадолската преса — каза Сердар бей.
В този миг токът угасна. Печатарската машина спря. Всичко потъна в загадъчен мрак и Ка съзря удивителната белота на падащия отвън сняг.
— Колко броя бяха готови? — попита Сердар бей. Запали свещ и настани Ка на един стол в предната част на помещението — в редакцията.
— Сто броя, тате.
— Като дойде токът, направи триста и четирийсет. Ще има гостуващи актьори.
„Серхат шехир“ се продаваше в Карс само на едно място, срещу Народния театър — при продавача се отбиваха да го купят двайсетина души на ден, ала както гордо заяви Сердар бей, благодарение на абонамента продажбите възлизаха общо на триста и двайсет броя. Двеста от абонатите бяха от държавните учреждения и от предприятията — Сердар бей бе принуден да възхвалява техните успехи. Останалите осемдесет абонати бяха „важни и достолепни“ персони, чиято дума се чуваше в държавата — те бяха напуснали Карс, живееха в Истанбул и купуваха вестника, за да не губят връзка с града си.
Токът дойде и Ка видя гневно изпъкналата вена на челото на Сердар бей.
— Вие, след като се разделихме, сте се срещнали с неправилните хора и сте получили неправилната информация за града ни — каза Сердар бей.
— Как разбрахте къде съм ходил? — отвърна Ка.
— Естествено, че полицията ви следи — рече вестникарят. — Е, от професионални нужди и ние подслушваме полицейските разговори по ей тая радиостанция. Деветдесет процента от излизащите във вестника новини ни се дават от валийството и от сигурността. Цялата полиция знае, че разпитвате наляво и надясно защо Карс е толкова изостанал и беден и защо се самоубиват нашите момичета.
Ка беше чул немалко обяснения защо Карс е изпаднал в такава мизерия: намаляването на търговския обмен със СССР в годините на студената война, затварянето на митницата, сплашването и прогонването на богаташите от комунистическите чети, господствали в града през 70-те, заминаването за Истанбул или за Анкара на всички, понатрупали някакъв капитал, забравянето на Карс от държавата и от Аллах, неспирните раздори между Турция и Армения…