— Какво например?
— Тръгна ли да убеждавам Кадифе, ти ще се срещнеш с Тъмносиния.
— Ох, ама че глупост — отвърна Ипек. — Та аз дори не знам къде е.
— Не им казах къде се крие и затова ме биха.
— Не казвай никому — рече Ипек, сбърчвайки вежди. — Ще се убедиш колко са глупави страховете ти.
— Е, какво става, няма ли да отидете при Кадифе? — провикна се Тургут бей. — След час и петнайсет минути представлението започва. По телевизията съобщиха, че скоро ще отворят пътищата.
— Не ми се ходи в театъра, не ми се излиза оттук — прошепна Ка.
— Повярвай ми, не можем да се измъкнем и да оставим Кадифе нещастна — каза Ипек. — Тогава и ние няма да сме щастливи. Иди все пак, опитай да я склониш, та да ни е спокойно на душите.
— Преди час и половина, когато Фазъл ми донесе съобщението на Тъмносиния — припомни Ка, — ти настояваше да не излизам навън.
— Как да ти докажа, че като идеш в театъра, няма да избягам?
Ка се усмихна.
— Качи се с мен в стаята ми, аз ще я заключа и за половин час ще взема ключа с мен.
— Добре — възкликна радостно Ипек. Изправи се. — Татенце, за половин час ще се кача в горната стая, а Ка, не се притеснявайте, тръгва веднага към театъра, за да разговаря с Кадифе. Не ставайте. Ние горе имаме спешна работа.
— Аллах да го благослови — въздъхна Тургут бей, но бе силно разтревожен.
Ипек хвана Ка за ръката, не го пусна дори докато преминаваха през фоайето, поведе го нагоре по стълбата.
— Джавит ни видя — рече Ка. — Какво ли си мисли?
— Няма значение — отвърна радостно Ипек. Горе, вземайки ключа от Ка, тя отключи вратата и влезе. В стаята все още се долавяше слабият мирис от неотдавнашното им любене. — Тук ще те чакам. Пази се. Не се разправяй със Сунай.
— Какво да кажа на Кадифе, че баща й и ние, или, че Тъмносиния не желае тя да излезе на сцената?
— Тъмносиния.
— Защо? — попита Ка.
— Защото Кадифе много обича Тъмносиния. Отиваш в театъра, за да предпазиш сестра ми от опасност. Забрави ревността си.
— Стига да мога да я забравя.
— В Германия ще бъдем много щастливи — каза Ипек. Обви ръце около врата на Ка. — Кажи ми в кое кино ще идем?
— В Музея на киното има салон, в който по късните съботни часове дават недублирани американски художествени филми — отвърна Ка. — Там ще идем. Преди туй ще хапнем дьонер и сладка туршия в някое от ресторантчетата в района на гарата. Сетне у дома ще превъртаме телевизионните канали и ще се забавляваме. После ще се любим. Моята заплата на политически изгнаник и парите, които ще получа от литературните четения във връзка с новата ми стихосбирка ще са достатъчни и за двама ни и ние няма да вършим нищо друго, освен да се любим.
Ипек попита какво е заглавието на книгата, Ка и го каза.
— Красиво — рече Ипек. — Хайде, мили, тръгвай вече. Татко ще се притесни и сам ще поеме към театъра.
Ка облече палтото си, прегърна Ипек.
— Вече не се боя — излъга той. — Но ако все пак нещо се обърка, ще те чакам в първия влак, който ще потегли от града.
— Ако успея да се измъкна от стаята — дяволито каза Ипек.
— Може ли да ме гледаш през прозореца, докато се изгубя зад ъгъла?
— Може.
— Страхувам се, че повече няма да те видя — рече Ка, докато затваряше вратата.
Заключи и пъхна ключа в джоба си.
На улицата се обърна и отпрати напред войниците, които го охраняваха, та да може спокойно да гледа Ипек. Видя я да го наблюдава, неподвижно застинала зад прозореца на стая 203 от втория етаж на хотел „Карпалас“. Никога нямаше да забрави оранжевата светлина на лампата върху малката масичка, озаряваща потрепващите от студа медени рамене на Ипек в кадифената й рокля с презрамки и през останалите четири години от живота му той неизменно щеше да свързва тази светлина с щастието.
Ка никога повече не видя Ипек.
40
Трудно е да бъдеш двоен агент
Една недовършена глава
Докато Ка крачеше към Народния театър, улиците вече бяха опустели, ресторантите, с изключение на един-два, бяха спуснали кепенците. Дори когато прекаралите дългия ден само на чай и цигари последни клиенти на чайните се надигаха от местата си, за да си тръгнат, те пак не откъсваха очи от телевизорите. Пред Народния театър Ка видя под върбите в края на стръмнината да преминават със сигналните си лампи три полицейски коли, а в ниското — танк. Вечерният студ бе захванал, но по тротоарите все още се оттичаше вода от ледените висулки по стрехите. Мина под опънатия от единия до другия край на булевард „Ататюрк“ телевизионен кабел и на влизане в Народния театър стисна в юмрука си ключа, който носеше в джоба.