Ипек се бе извърнала и наблюдаваше сцената, която наблюдаваше и Ка.
Възрастният сервитьор не бе на мястото, на което преди малко го бе видял Ка. Дребният мъж бе скочил, бе насочил пистолета си към падналия на пода директор. Той му каза нещо. Гласът, разнасящ се от телевизора, бе доста висок и не се чу какво казва. След като изстреля още три куршума в тялото на директора, дребният мъж светкавично се изнесе през вратата зад гърба му и изчезна. Ка дори не успя да зърне лицето му.
— Да тръгваме — рече Ипек. — Да се махаме оттук.
— Помощ! — извика Ка и след малко додаде: — Да звъннем в полицията. — Но не бе и помръднал от мястото си. После изтича подир Ипек. Беше пусто и при двукрилата врата на сладкарница „Йени хаят“, и по стълбите, по които се спуснаха стремглаво.
Мигом се озоваха на заснежения тротоар и се забързаха. Ка си помисли, че на излизане оттам никой не ги бе видял, това го успокояваше, защото се чувстваше тъй, сякаш самият той бе извършител на престъплението. Желанието му да се ожени — изпитваше срам и разкаяние от изреченото — като че ли бе получило заслужено наказание. Не му се искаше да вижда никого.
Ка — бяха стигнали до ъгъла на булевард „Кязъм Карабекир“ — се боеше от много неща, но се чувстваше щастлив от безмълвната близост, породила се от общата тайна помежду им. Под светлината на голата крушка, озаряваща сандъците с портокали и ябълки пред вратата на пасажа „Халил паша“ и отразяваща се в огледалото на съседната бръснарница, Ка видя сълзи в очите й и се разтревожи.
— Директорът на института не допускаше в часовете студентки с тюрбани — каза тя. — Затова убиха горкия човечец.
— Да съобщим в полицията — предложи Ка, припомняйки си, че едно време това беше най-отвратителната фраза за левичарите.
— Все едно ще разберат. Може би вече и знаят. Областната централа на Партията на благоденствието е тук, на втория етаж. — Ипек посочи входната врата на пасажа. — Разкажи на Мухтар какво си видял, за да не се объркаш като дойдат от МИТ11. И още нещо — Мухтар желае пак да се ожени за мен, не го забравяй, докато разговаряш с него.
5
Мога ли, учителю, да ви задам един въпрос?
Между убиеца и жертвата
Върху гърдите на директора на Педагогическия институт, прострелян в гръдния кош и в главата от дребния мъж пред очите на Ка и Ипек в сладкарница „Йени хаят“, тайно било прикрепено с лепенки записващо устройство. Вносното устройство марка „Грундиг“ било прикрепено към тялото на директора от вещите агенти в карския отдел на МИТ. Предохранителните мерки се налагали както заради личните заплахи, които напоследък получавал директорът, понеже не допускал забрадени девойки да влизат на лекциите и в сградата на института, така и заради информацията от религиозните среди, с която се сдобили цивилните карски агенти, ала директорът, макар и секуларист, като всеки религиозен човек вярвал в съдбата и сметнал, че къде-къде по-ефикасно ще е заплашващите го да бъдат записани и впоследствие арестувани, отколкото до него да стърчи огромен като мечка телохранител; след като без всякакво колебание влязъл в сладкарница „Йени хаят“ да хапне от любимия си чьорек с орехи и към него се доближил непознат, той моментално задействал прикрепеното към тялото му записващо устройство, както постъпвал винаги в подобни случаи. От вдовицата му, чиито очи и подир години се изпълваха със сълзи, и от дъщеря му, известна манекенка, взех копие от разговора, свален върху лента от неповреденото, въпреки пронизалите тялото на директора два куршума записващо устройство, не смогнало да спаси живота на директора.
„Здравейте, учителю, познахте ли ме?“ („Не, не мога да се сетя.“) „Така и предполагах, учителю. Защото ние изобщо не се познаваме. Снощи и тази сутрин направих няколко опита да се срещна с вас. Вчера полицаите не ме допуснаха в сградата на учебното заведение. Тази сутрин успях да се вмъкна, ала вашата секретарка не ми уреди среща с вас. Тъкмо да влезете в учебната стая, на мен ми се прииска да ви се изпреча на вратата. Тогава ме зърнахте. Спомняте ли си, учителю?“ („Не мога да си спомня.“) „Не си спомняте мен, или това, че ме зърнахте?“ („По какъв въпрос желаехте да се срещнете с мен?“) „Всъщност на мен би ми се искало часове наред, дни наред да разговарям с вас върху най-разнообразни теми. Вие сте доста почитан, начетен и образован човек, професор по агрономия. Ние за жалост нямахме възможност да се изучим. По една тема обаче съм научил доста. И това е темата, по която ми се щеше да поговоря с вас. Извинете, учителю, нали не ви отнемам от времето?“ („Не, разбира се.“) „Извинете ме, но мога ли, с ваше позволение, разбира се, да седна при вас? Защото темата е многопосочна…“ („Заповядайте, моля!“) (Звук от изтегляне на стол и от настаняване.) „Хапвате си орехов чьорек, учителю. Ние в Токат имаме огромни орехови дървета. Впрочем, били ли сте в Токат?“ („За съжаление, не.“) „Жалко, учителю. Дойдете ли, непременно ще отседнете при мен. Целият ми живот — на трийсет и шест съм — премина в Токат. Градът е много красив и Турция е много красива. (Мълчание.) Колко жалко обаче, че не познаваме страната си и не обичаме своя народ. Неуважението към тази страна, към този народ, дори предателството към тях минават за голяма работа. Прощавайте, мога ли, учителю, да ви задам един въпрос — вие не сте атеист, предполагам?“ („Не съм.“) „Така се говори, то аз изобщо не бих допуснал, че учен човек като вас ще тръгне да отрича Аллах — да не дава Господ! Няма нужда да го казвате, но не сте и евреин?“ („Не съм.“) „Мюсюлманин сте?“ („Мюсюлманин съм, слава на Аллах.“) „Смеете се, учителю, ама тогава ми отговорете съвсем сериозно на следния въпрос. Защото аз се домъкнах дотук в снежната зима чак от Токат, за да получа от вас отговора на този въпрос.“ („Откъде пък сте чули за мен в Токат?“) „Учителю, истанбулските вестници не пишат, че не позволявате на нашите привързани към четмото и писмото момичета, дето си покриват главите, да влизат в карския институт. Ала в прекрасния ни Токат си имаме едно мюсюлманско радио, «Байрак» се нарича, та то ни известява всеки път, щом се извърши произвол спрямо вярващите, където и да било в страната.“ („Аз не върша произвол спрямо вярващите, и аз имам страх от Аллах.“) „Учителю, пътувах два дни в снежната виелица; в автобуса, вярвайте, все за вас размишлявах и бях сигурен, че ще ми речете «Имам страх от Аллах!». И все си представях как тогава ви задавам ей този въпрос. Щом имате страх от Аллах, драги ми професоре Нури Йълмаз, и щом вярвате, драги учителю, че Свещеният Коран е низпослан от Аллах, кажете ми какво мислите за милостивостта на прекрасния трийсет и първи айят