Когато измина половин час, Ипек си запали цигара. Ка все още го нямаше. И тъй като вярваше, че всичко ще се уреди, тя се чувстваше доста глупаво, усещане, което се задълбочаваше от това, че е заключена в стаята и се ядосваше и на Ка, и на себе си. През прозореца зърна как рецепционистът Джавит излезе от хотела и пое нанякъде, дощя й се да го извика, ала докато се реши, младежът се изгуби от погледа й. Взе да се самозалъгва, че Ка всеки момент ще дойде.
Четирийсет и пет минути след излизането на Ка, Ипек насили замръзналия прозорец на стаята, отвори го и помоли минаващия по тротоара младеж — объркан ученик от кораническия лицей, когото не бяха отвели в Народния театър — да съобщи, че стая 203 е заключена. Младежът се отнесе подозрително към молбата й, но все пак влезе в хотела. След малко телефонът в стаята иззвъня.
— Какво търсиш там? — попита Тургут бей. — Като си заключена, не можа ли да се обадиш по телефона?
След минута баща й отвори вратата с резервния ключ. Ипек му обясни как Ка я заключил, за да я предпази от неприятности, понеже искала да отиде с него в Народния театър, как смятала, че в хотела, както и ви целия град, телефоните са прекъснати.
— Телефоните в града вече работят — рече Тургут бей.
— Мина доста време, откак тръгна Ка — каза Ипек. — Взех да се тревожа. Нека идем до театъра и да видим какво става с Кадифе и с Ка.
На Тургут бей, въпреки огромната му тревога, все пак му трябваше малко време да се приготви. Първо не можа да си открие ръкавиците, после каза, че не си ли сложи вратовръзка, Сунай би изтълкувал превратно посещението му. По пътя пък обясняваше, че върви бавно, тъй като нямал сили и тъй като искал да чува по-добре наставленията на Ипек.
— Не се противопоставяйте на Сунай — предупреди го Ипек. — Не забравяйте, че е якобинец, в чиито ръце е съсредоточена определена сила!
Щом зърна множеството пред входа на театъра — любители, доведени с автобуса ученици, зажаднели за подобно стълпотворение търговци, полицаи и военни, — Тургут бей си припомни какво вълнение е изпитвал в младостта си от тоя вид политически сбирки. Стисвайки още по-силно ръката на дъщеря си, той и щастливо, и уплашено се огледа наоколо, май търсеше сгоден случай за препирня, която би го приобщила към тази акция, акция, която щеше да подкрепи. Усети обаче, че тук повечето хора са му чужди, изблъска грубо един от стърчащите пред входа младежи, за да влезе в театъра и начаса се засрами от стореното.
Залата все още не бе се напълнила, но Ипек предусети как подир малко атмосферата в театъра ще стане по роднински фамилиарна, като в многолюден сън, в който всички се познават. Бе притеснена от това, че не вижда Кадифе и Ка. Един капитан ги придърпа встрани.
— Аз съм бащата на изпълнителката на главната роля Кадифе Йълдъз — заобяснява Тургут бей. — Налага се да се срещна с нея за малко.
Тургут бей се държа като баща, който в последния момент иска да повлияе на дъщеря си, изпълняваща главна роля в подготвената в лицея пиеса, а капитанът пък се обезпокои като оправдаващ бащата помощник-учител. Изчакаха в стая, по чиито стени висяха потрети на Ататюрк и Сунай — не след дълго влезе Кадифе и Ипек мигом проумя, че тази вечер сестра й ще излезе на сцената, независимо от това какво ще й говорят.
Ипек попита за Ка. Кадифе обясни, че след разговора им той й казал, че се връща в хотела. Ипек пък отвърна, че не са го срещнали по пътя, но не успя да се доизкаже. Защото Тургут бей със сълзи на очи бе започнал да умолява Кадифе да не излиза на сцената.
— Татенце, толкова пъти го обявиха по телевизията, че сега ще е по-опасно, ако не се появя на сцената, отколкото ако се появя.
— Нали знаеш, Кадифе, как ще се разгневят учениците от кораническия лицей и как ще те възненавидят?
— Честно, татенце, да ми казвате след толкоз години „не си откривай главата“, ми звучи направо като шега.
— Не е шега, душичко — отвърна Тургут бей. — Кажи им, че си болна…
— Но аз не съм болна…
Тургут бей се разплака. Ипек знаеше, че в известна степен баща й, който, щом откриеше сантименталната страна в някоя тема, винаги успяваше да я задълбочи, сам не вярва на сълзите си. В болката на Тургут бей имаше един тъй лековерен и простодушен оттенък, свързан с начина му на живот, че Ипек бе уверена — той би пролял най-искрени сълзи дори и причината да е тъкмо обратната. Тази особеност, която правеше баща им добър и мил, сега, когато двете сестри искаха да говорят по желаната от тях тема, изглеждаше срамно „повърхностна“.