Когато рецепционистът Джавит съобщил, че вън има някой, тя не се разтревожила. Тургут бей заръчал на дъщеря си да вземе две чаши и бутилка кока-кола от хладилника, за да си я разделят.
Никога не ще забравя, ми каза Ипек, лицето на застаналия до кухненската врата Фазъл. Погледът на Фазъл говореше, че се е случила трагедия, същевременно погледът на Фазъл изразяваше и друго, Ипек досега не го бе долавяла, че Фазъл е като член на семейството, че им е много близък човек.
— Убиха Тъмносиния и Ханде! — продума Фазъл. И изгълта половин чаша вода, която Захиде междувременно му беше подала. — Единствено Тъмносиния можеше да я накара да промени решението си.
Ипек го гледаше, без да помръдва, Фазъл се разплака. С глас, който сякаш извираше от дъното на душата му, каза, че е укрил на сигурно място Тъмносиния и Ханде, че е отишъл дотам, че някой трябва да ги е издал, след като в акцията участвал цял взвод. Ако не разполагали с информация, нямало да участват толкова много войници. Не, не е възможно да са го проследили, Фазъл бил пристигнал там, когато всичко вече било приключило. Заедно със струпалите се деца от околните къщи, каза още Фазъл, той видял тялото на Тъмносиния в светлината на военните прожектори. После каза:
— Мога ли да остана тук? Не ми се ходи никъде другаде.
Ипек извади чаша и за него. Отваряше и затваряше грешните чекмеджета, грешните долапи — търсеше отварачка. Сети се, че е сложила в куфара блузата на цветя — беше с нея, когато за първи път видя Тъмносиния. Покани Фазъл да влезе, настани го на стола до кухненската врата, там, където във вторник вечер, след като се напи, приседна Ка и пред очите на всички започна да пише стихотворението си. После Ипек се вслуша в себе си като болен човек, чиято болка, плъпнала като отрова, бе секнала изведнъж: докато Фазъл съзерцаваше отдалеч Кадифе на екрана, Ипек подаде първата пълна с кока-кола чаша на него, втората — на баща си. Всичко, което вършеше, го наблюдаваше сякаш отвън, сякаш то бе заснето с камера.
Качи се в стаята си. Поседя малко в тъмното.
От горния етаж взе пътната чанта на Ка. Излезе на улицата. Навън бе мразовито. Каза на цивилния агент, седнал в паркиралия пред вратата военен камион, че няма да заминава.
— Ще ви закарам, ще успеем за влака — рече той.
— Отказах се, няма да тръгна, благодаря ви. Предайте, моля, пътната чанта на господин Ка.
Когато вътре се настани до баща си, двамата чуха шума от потеглилия военен камион.
— Отпратих ги — каза Ипек. — Няма да заминавам.
Тургут бей я прегърна. Вгледаха се в телевизионния екран, без да разбират какво се случва в пиесата. Наближаваше краят на първо действие, когато Ипек се надигна:
— Да вървим при Кадифе. Имам какво да й кажа.
43
Жените се самоубиват от гордост
Последно действие
В последния момент Сунай променил заглавието на онова нещо, дето, вдъхновен от драмата „Испанска трагедия“ на Томас Кид и под още други влияния бил написал и поставил, като го нарекъл „Трагедия в Карс“; новото заглавие било включено в постоянните телевизионни анонси едва в последния половин час. Докараните с автобуси под контрола на военните, доверилите се на телевизионните анонси, пожелалите на всяка цена да зърнат всичко със собствените си очи (защото из града се носели слухове, че предаването „на живо“ всъщност било предварително заснето на филмова лента, пристигнала от Америка) и повечето чиновници, дошли по принуда (този път без да водят семействата си), сиреч, цялата сбрала се публика изобщо не обърнала внимание на промененото заглавие. Пък и дори да му била обърнала внимание, тя, както и целият град, не била в състояние да отчете връзката между заглавието и гледаната, без да бъде проумявана „пиеса“.
Сложно е да се резюмира първата половина на „Трагедия в Карс“, чиято единствена постановка видях четири години по-късно, бях я взел от видеоархива на телевизия „Серхат Карс“. Темата й бе кръвното отмъщение в „изостанал, беден, безумен“ град, ала така и не можеше да се разбере защо хората се избиваха един друг и какво не можеха да си поделят — въпроси в тази връзка не си задаваха нито убийците, нито жертвите, изпокапващи като мухи. Единствен Сунай се оказваше разгневен на онова ретроградно нещо, наречено кръвно отмъщение, толкова разпространено сред народа, като непрекъснато дискутираше темата с жена си и търсеше разбиране у другата, у младата жена (Кадифе). Сунай принадлежеше към богатия, образован елит, ала умееше да танцува и да се майтапи и с хората от народа, да разисква ерудирано смисъла на живота, да изпълнява сцени от произведения на Шекспир, Виктор Юго и Брехт и да вплита пиеса в пиесата. Обогатяваше пиесата с кратки поучителни скечове на най-разнообразни теми, пръснати вътре в естествен безпорядък: градският трафик, културата на хранене, онези особености на турците и мюсюлманите, от които те не могат да се откажат, патосът на Френската революция, ползата от ваксините, презервативите и ракията, танцът с гьобеци на една заможна проститутка, шампоаните и козметичните средства, които не били нищо повече от оцветена вода.