Към тази пиеса, изпъстрена с многобройни импровизации и хрумки, привързаният към сцената карски зрител бе привлечен единствено от страстната игра на Сунай. В епизодите, където пиесата понатежаваше, той внезапно се разгневяваше и с жестове, наподобяващи най-успешните му мигове от сценичния живот, започваше да бълва каквото му дойде наум срещу хората, докарали народа до това положение, с трагичен вид прекосяваше сцената и ту се връщаше към спомените от младостта си, ту преразказваше сътвореното от Монтен за приятелството или пък разкриваше колко самотен всъщност е бил Ататюрк. Лицето му цялото се обливаше в пот. Учителката Нурие ханъм, почитателка на театъра и историята, която преди две вечери била гледала в захлас представлението му, сподели подир години, че от предните редове съвсем явно се усещало как Сунай смърди на ракия. Това, според нея, не означавало, че великият актьор е пиян, означавало, че е развълнуван. Очарованите от него карски чиновници на средна възраст, готови да рискуват всичко, само и само да го зърнат отблизо, вдовиците, младите ататюркисти, по сто пъти гледали повторенията на пресъздадените от него образи по телевизията, запалените по приключенията и властта мъже споделяли, че от Сунай се излъчвал някакъв пламък, някакво озарение, което стигало чак до предните редове и че било направо изключено продължително да го гледаш в очите.
Подир години Месут, един от силом докараните с военните камиони в Народния театър ученици от кораническия лицей (този, дето не бил съгласен атеисти и вярващи да бъдат погребвани в едно и също гробище), ми призна как долавял особената притегателна сила, излъчвана от Сунай. Месут успя да изкаже това, вероятно защото четири години е бил член на малка ислямистка групировка, занимаваща се с въоръжена дейност в Ерзурум, след което настъпило разочарованието, той се върнал в Карс и се цанил на работа в една чайна. На младежите от кораническия лицей, според него, им било доста трудно да изразят какво ги привличало у Сунай. Може би жадуваната от тях абсолютна власт, която Сунай притежаваше. Или може би това, че чрез забраните си той ги избавяше от едно опасно терзание, каквото е бунтуването, например. „Хората — разкри ми той — тайничко се радват след всеки военен преврат.“ Обаче Сунай, според него, успял да въздейства върху младежите, тъй като въпреки абсолютната си власт, излязъл на сцената, раздавайки се на публиката без остатък.
И аз подир години, докато гледах в телевизия „Серхат Карс“ видеозаписа от онази нощ, усетих как всички в гробовно мълчание, забравяйки напреженията между баща и син, между власт и виновник бяха погребали собствените си страховити спомени и представи и бяха омаяни от онова омагьосващо „ние“, което може да бъде разбрано единствено от поданици на свръхнационалистически, потиснически държави. В театралната зала, благодарение на Сунай, сякаш неприсъствал нито един „чужд“, сякаш всички били обвързани безнадеждно чрез един обединяващ ги разказ.
Едничка Кадифе не се вписваше в това ми усещане, единствено с нейното присъствие на сцената карсци не можеха да свикнат. Усетил го е вероятно с професионалния си инстинкт и операторът, защото в най-драматичните моменти насочваше камерата си към Сунай, а не към Кадифе; карската публика я възприемаше като слугиня от булеварден водевил, която обслужва силните, тези, които творят събитията. Зрителят бе достатъчно заинтригуван как ще постъпи тя, тъй като цял следобед по телевизията обявявали как на тазвечерното представление Кадифе ще си открие главата. Носела се мълва, че Кадифе била принудена да го стори от военните или пък, че нямало да се появи на сцената, абе, какво ли още не се говорело, та за половин ден хората, дето знаели за съпротивата на момичетата с тюрбани, ама не знаели нейното име, успели да поопознаят Кадифе. Ето защо, когато тя изведнъж се появила на сцената с дългата си червена дреха и с покрита глава, те в началото останали доста разочаровани.