— Не желая да отправям никакво послание чрез своето самоубийство — отвърна Кадифе.
— Все пак толкова хора ви гледат, тях ги интересува. Кажете им поне какво мислите в момента.
— Жените се самоубиват с надеждата да спечелят — каза Кадифе. — А мъжете се самоубиват, когато разберат, че няма никаква надежда да спечелят.
— Да, това е така — съгласи се Сунай и извади от джоба си пистолета от Къръккале. Вниманието на зрителите се пренасочи към пистолета. — Когато се уверите, че аз съм сразен напълно, ще ме застреляте ли?
— Не ми се попада зад решетките — отсече Кадифе.
— Ама как така, после няма ли все пак да се самоубиете? — подхвърли Сунай. — След като, самоубивайки се, вие ще идете в ада, няма никаква логика да се боите от наказание нито на този, нито на онзи свят.
— Тъкмо затова се самоубива жената — отвърна Кадифе. — За да избегне всякакъв вид наказание…
— Бих искал в мига, в който разбера, че съм победен, да умра от ръцете на такава жена! — театрално изрече Сунай, извръщайки се към публиката. Млъкна за миг. После взе да разправя някаква история, свързана с похожденията на Ататюрк — съвсем точно бе усетил, че зрителите бяха започнали да се притесняват.
Щом свърши второто действие, Тургут бей и Ипек минаха зад кулисите и намериха Кадифе. Широката стая, в която някога са се били подготвяли, за сцената акробати от Москва и Петербург, арменски актьори, играещи пиесите на Молиер, балерини и музиканти, прекосили с турнетата си цяла Русия, сега бе леденостудена.
— Мисля, че трябва да си тръгнеш — рече Ипек на Кадифе.
— Гордея се с теб, душицо моя, ти си истинско чудо! — каза Тургут бей и прегърна Кадифе. — Ако ти подаде оръжие и ти каже: „Застреляй ме!“, аз ще се надигна, ще прекъсна пиесата и ще изкрещя: „Кадифе, в никакъв случай не стреляй.“
— Защо?
— Защото оръжието може да е заредено, затова! — отвърна Тургут бей. И й съобщи новината, която бе прочел в утрешния брой на „Серхат шехир“. — Страхувам се не от това, че Сердар бей предварително пише новините с надеждата да се случат — каза той. — Повечето от тези новини се оказват неверни. Тревожа се, че Сердар бей никога не би написал подобна претенциозна новина без съгласието на Сунай. Личи си, че Сунай го е накарал да я напише. Би могло си да е реклама. Може би пък иска да те принуди да го убиеш на сцената. Мила дъще, в никакъв случай не стреляй срещу него, ако не си сигурна зареден ли е пистолетът, или не! В никакъв случай не си откривай главата заради този човек. Ипек не заминава. Още дълго ще живеем в този град, не разгневявай напразно фанатиците.
— Ипек се отказа да замине? Защо?
— Защото обича повече баща си, теб, семейството си, затова — отвърна Тургут бей, държейки Кадифе за ръцете.
— Татенце, може ли пак ние двете да си поговорим насаме — още докато изричаше това, Ипек забеляза изписалата се по лицето на Кадифе уплаха.
Откъм другия край на потъналата в прах стая с висок таван влязоха Сунай и Фунда Есер и Тургут бей се отправи към тях, а Ипек с все сила прегърна Кадифе. Забеляза, че този й жест силно притесни сестра й, хвана я за ръката и я притегли в специалното, отделено със завеса кътче. Оттук преди миг Фунда Есер бе измъкнала бутилката с коняк и чашите, които сега държеше в ръцете си.
— Много си добра, Кадифе — каза Фунда Есер. — А вие не се тревожете.
Ипек помогна на все по-обезнадеждаващата се Кадифе да приседне. Впери очи в нейните — погледът й казваше „Имам лоша вест за тебе“. После изрече:
— Тъмносиния и Ханде са били убити при щурмуване на квартирата им.
За миг Кадифе потъна в себе си.
— В същата къща ли са били? Кой ти каза? — запита тя, но щом забеляза решителния израз върху лицето на Ипек, млъкна.
— Каза ми го Фазъл, младежът от кораническия лицей, нямаше как да не му повярвам. Видял ги е със собствените си очи… — Изчака Кадифе, чието лице бе побеляло като платно, да възприеме информацията, след което продължи. — Ка знаеше къде е къщата, след срещата с теб не се върна в хотела. Мисля, че Ка е съобщил на спецотряда къде се укриват Тъмносиния и Ханде. Затова не заминах с него за Германия.
— Откъде знаеш? — попита Кадифе. — Може би не той, а някой друг ги е издал.
— Възможно е, обмислих и този вариант. Със сърцето си обаче чувствам, че доносникът е Ка, разбрах също така, че по пътя на логиката не бих успяла да се убедя в невинността му. Не заминах с него за Германия, тъй като осъзнах, че едва ли ще мога да го обикна.