Два пъти изгледахме момента, когато войниците стрелят срещу публиката.
— Ти доста пообиколи Карс — рече Фазъл. — Сега и аз искам да ти покажа едно място.
Леко сконфузен, но и загадъчен, той ми обясни, че би искал да ме отведе в затвореното сега общежитие на кораническия лицей, където Неджип, нали ще говоря за него в книгата си, е прекарал последните години от своя живот.
Докато под неспирния сняг крачехме по булевард „Гази Ахмед Мухтар“, аз се досетих, съзирайки черното като антрацит куче с кръгло бяло петно на челото, че това е кучето, което Ка описва в стихотворението си, купих хляб и сварени яйца от едно магазинче, обелих ги набързо и ги дадох на животинчето, радостно помахващо с вирнатата си опашка.
Като забеляза, че кучето не се отделя от нас, Фазъл каза:
— Това е кучето на гарата. Преди малко не споделих всичко с теб, да не би да не дойдеш. Старото общежитие е празно. Затвориха го след революцията, понеже било гнездо на тероризъм и реакционерство. От тогава в него няма никого и поради туй взех от телевизията фенер.
Запали фенера, насочи светлината към тъжните очи на следващото ни куче, а то радостно размаха опашка. Градинската порта на общежитието бе заключена — някога сградата е била арменски конак, а после руско консулство, където консулът живеел заедно със своето куче.
Фазъл ме улови за ръка и ми помогна да се прехвърля през ниската ограда.
— Нощем бягахме оттук — той умело се вмъкна през счупения прозорец, който ми беше посочил и осветявайки наоколо, ме изтегли вътре. — Освен птици, тук няма никого другиго.
Сградата бе потънала в непрогледен мрак, понеже през мръсните и заледени стъкла не проникваше никаква светлина, а някои от прозорците дори бяха с кепенци, Фазъл обаче се изкачи съвсем спокойно по стълбището — явно бе идвал и друг път, — държеше фенера като разпоредител в киното и ми осветяваше пътя. Миришеше на прах и на плесен. Минахме през изпотрошените след нощта на революцията врати, движехме се между празни, поръждавели койки, насочвайки вниманието си към следите от куршуми и към разтревожено изпърхващите гълъби, свили гнезда по ъглите на високите тавани на горния етаж и в кривините на кюнците.
— Тази е моята, а тази на Неджип — каза Фазъл, посочвайки две съседни койки на горния ред. — Понякога лягахме на едната койка, за да не разбудим спящите с нашите приказки, гледахме небето и си приказвахме.
През счупеното горно стъкло се виждаха едрите снежинки на падащия сняг, озарен от уличната лампа. Гледах почтително и напрегнато.
— Това е гледката, която се вижда от койката на Неджип — каза след малко Фазъл, посочвайки ми тясното продълговато пространство долу.
Извън градината, ала досами нея видях проход, който не би могъл дори да бъде наречен уличка — широк около два метра, той бе сврян между страничната сляпа стена на Земеделската банка и задната сляпа стена на висока кооперация. Флуоресцентната светлина от първия етаж на банката озаряваше разкаляната земя. И за да не би някой да си помисли, че този проход е уличка, по средата му бе поставена табела „Не влизай“. В края на тази уличка, която с вдъхновение, инспирирано от Неджип, Фазъл нарече „краят на света“, имаше тъмно дърво без листа и докато се взирахме в него, то почервеня, сякаш пламна.
— Червената рекламна лампа на „Айдън фото“ е развалена от седем години — прошепна Фазъл. — Тази червена светлина от време на време светва и угасва и когато наблюдаваш от койката на Неджип плачещата върба, тя изглежда като обгърната от пламъци. Понякога, потънал в мечти, Неджип съзерцаваше чак до зори тази гледка. Нещото, което виждаше, нарече „този свят“ и сутрин, след поредната безсънна нощ ми казваше „Цяла нощ наблюдавах този свят!“. Значи го е разказал и на твоя приятел Ка и той го е включил в стихотворението си. Реших да те доведа тук, още докато гледахме видеокасетата. Но мисля, че приятелят ти е проявил неуважение към Неджип, озаглавявайки творбата си „Мястото, където Аллах не съществува“.
— Покойният сега Неджип е описал на Ка тази гледка и сам я е нарекъл „Мястото, където Аллах не съществува“. Абсолютно сигурен съм.