— Не ми се вярва Неджип да е умрял като атеист — каза предпазливо Фазъл. — Той просто имаше само такива съмнения.
— Не чуваш ли вече гласа на Неджип? — попитах аз. — Не се ли плашиш, че постепенно се превръщаш в атеист, като мъжа от оня разказ?
На Фазъл не му се понрави, че зная за опасенията му, споделени единствено с Ка преди четири години.
— Вече съм женен, имам дете — отвърна той. — Не съм чак така пристрастен към подобни теми, както преди. — И мигом съжали, че се държи с мен като с човек, пристигнал от Запада, като с човек, опитващ се да го привлече към атеизма. — После ще поговорим — добави с любезен тон.
И отново, преди да се спуснем долу, ми показа масата в единия ъгъл на обширната стая, използвана някога като канцелария на руското консулство, строшената на парчета ракиена бутилка, столовете.
— След като отвориха пътищата, З. Желязната ръка и неговият спецотряд останали тук няколко дни и продължили да избиват кюрдските националисти и ислямистите.
Този детайл, който се опитвах да забравя, ме стресна. Не ми се мислеше за последните часове на Ка в Карс.
Черното като антрацит куче ни чакаше пред градинската порта и вървя подире ни чак до хотела.
— Радостта ти май се поизпари. Защо? — попита Фазъл.
— Ще се качиш ли в моята стая преди вечерята? Искам да ти предам нещо.
Докато поемах ключа си от Джавит, зърнах светлина през открехнатата врата на апартамента на Тургут бей, трапезата вътре бе сложена, дочух бъбренето на гостите и разбрах, че Ипек също е там. В куфара ми се намираха направените от Ка фотокопия от любовните писма на Неджип до Кадифе — горе, в стаята ги дадох на Фазъл. Доста разсъждавах сетне и реших, че съм постъпил тъй, за да накарам Фазъл да се разтревожи от призрака на починалия си приятел, както аз бях разтревожен от Ка.
Докато приседналия в края на леглото ми Фазъл четеше писмата, аз измъкнах от куфара един от бележниците на Ка и още веднъж се взрях в снежната звезда, която за първи път зърнах във Франкфурт. Очите ми откриха това, което частица от ума ми отдавна знаеше. Ка бе разположил стихотворението „Мястото, където Аллах не съществува“ най-горе върху разклонението ПАМЕТ. Това подсказваше, че се е отбил в опразненото общежитие, обитавано от З. Желязната ръка, че е погледнал през прозореца на Неджип и че преди да замине от Карс е открил истинския източник на неджиповата „гледка“. В стихотворенията, разположени в близост до разклонението ПАМЕТ, Ка описваше собствените си, изживени в Карс или в детството си, спомени. Ето така се уверих в нещо, което знаеше цял Карс — приятелят ми не е убеждавал Кадифе в Народния театър, заключил е Ипек в стаята си и се е отправил към общежитието, дето го е очаквал З. Желязната ръка, за да му съобщи къде се е укрил Тъмносиния.
В този момент лицето ми изглеждаше не по-малко смутено от лицето на Фазъл. Отдолу долитаха неясните брътвежи на гостите, а откъм улицата — стоновете на тъжния Карс. И Фазъл, и аз безмълвно се бяхме изгубили измежду една по-страстна, по-объркваща и по-неспособна от нас да се противопостави на истинската ни същност реалност и нашите спомени.
Погледнах през прозореца валящия сняг и, казах на Фазъл, че е време за вечерята. Той си тръгна сконфузено, сякаш бе извършил престъпление. Аз се опънах върху леглото и с болка си представих какво си е мислил Ка, докато, след излизането му от Народния театър, е вървял към общежитието, как, разговаряйки с З. Желязната ръка е избягвал погледа му, как се е качил в колата на щурмоваците, за да им опише адреса, който не знаел, как отдалече, проронвайки „ето тук е“, е посочил сградата, дето са се укривали Тъмносиния и Ханде. С болка ли казах? Сърдейки се на себе си, се опитах да не размишлявам по тези въпроси, защото аз, „писателят-деловодител“, тайно, много тайно изпитвах удоволствие от падението на своя приятел поет.
Долу, където се явих по покана на Тургут бей, красотата на Ипек ме доведе до още по-окаяно състояние. Всички се държаха с мене чудесно — и интелигентният директор на Телефонната компания Реджаи бей, почитател на романите и мемоарите, и вестникарят Сердар бей, и Тургут бей, — а на мен, понеже бях си подпийнал повечко, ми се щеше вечерта да приключи по-бързо. Погледнех ли Ипек, нещо в мен рухваше. Засрамен наблюдавах нервните си движения по време на интервюто, излъчвано по новините. На малък диктофон, в Карс винаги го носех със себе си, аз като един апатичен журналист, убеден, че сигурно няма да му бъдат от полза, записах разговорите, които проведох с домакините и с техните гости за карската история, за карската преса и за нощта на революцията от преди четири години в техните спомени. Сърбах лещената чорба на Захиде и се чувствах като персонаж на вехт провинциален роман от 40-те години. Установих, че затворът е направил Кадифе по-зряла и по-спокойна. По някое време двете с Ипек отидоха във вътрешната стая да нагледат мъничкия спящ Йомерджан. И на мен ми се прищя да тръгна след тях, ала вашият писател, твърдейки като „всички хора на изкуството, че просто си е пийнал“, направо не можеше да се държи на краката си, толкова бе пиян.