Присъединилият се към масата ни друг полицай добави, че всички слухове за него били неверни. „Аз не съм с метални очи! — рече той“. Не разбираше смисъла на израза „метални очи“. До полуда обичал покойната Теслиме и ако тя не била се самоубила, щял да се ожени за нея. Тогава се присетих, че преди четири години Саффет бе взел в библиотеката личната ученическа карта на Фазъл. Вероятно и двамата отдавна бяха забравили случката, описана в бележниците от Ка.
Когато аз и Фазъл закрачихме по улиците под снега, към нас се присъединиха и двамата полицаи — не разбрах дали от приятелско, дали от професионално любопитство, — запустосваха живота изобщо, неговата празнота, любовните мъки и старостта. Нямаха дори шапки на главите си и снежинките се стелеха върху белите им коси, без да се стапят. На въпроса ми дали през последните четири години градът обеднява и се обезлюдява все повече, Фазъл отговори, че през последните четири години всички все повече гледат телевизия, че безработните, ако не са по чайните, стоят по домовете си и зяпат безплатно филми от цял свят, благодарение на сателитните си антени. Всеки, поспестявайки някоя и друга пара, бе монтирал в ъгъла на прозореца си бяла сателитна чиния с размера на тенджера и това бе единствената новост в тъканта на града за последните четири години.
От сладкарница „Йени хаят“ си купихме по един чьорек, онова орехово чудо във формата на луна, коствало живота на директора на Педагогическия институт. Досещайки се, че сме се запътили към гарата, полицаите си тръгнаха, а ние, минавайки край спуснати кепенци, обезлюдени чайни, изоставени арменски къщи, заледени и осветени витрини, вървяхме по озарените тук-там от неонова светлина тъжни улици под натежалите от сняг кестени и тополи и слушахме звука на собствените си стъпки. Понеже полицаите ги нямаше, свърнахме из вътрешните улички. По някое време снегът, който като че ли бе позатихнал, наново се усили. Улиците бяха безлюдни и напусках града с болка в душата си, защото изпитвах вина, сякаш вече си бях заминал, изоставяйки напълно самотен Фазъл в опустелия град. От тюлената завеса в далечината, образувала се от изсъхнали клонаци и ледени висулки, проточили се от вплетените един в друг клони на две върби, изхвърча врабче, стрелна се над нас сред бавно падащите снежинки и отлетя. Улиците, покрити с новия пухкав сняг, бяха тъй безмълвни, че не се чуваше нищо друго освен звука от нашите стъпки и от нашето все по-затруднено вдишване и издишване. На една улица — от двете й страни се редуваха къщи и магазини — тази тишина направо създаваше усещането, че човек сънува.
Спрях внезапно насред улицата и съсредоточавайки се в една снежинка във висината, аз я проследих до падането й на земята. Тогава Фазъл ми посочи избелял плакат на входа на чайна „Нурол“ — понеже бе окачен твърде високо, той така и си бе останал там цели четири години:
— Не са махнали плаката, понеже тази чайна се посещава от полицаи.
— Ти усещаш ли се като велико творение?
— Не. Само Неджип е велико творение на Аллах. След като Аллах отне душата на Неджип, аз се отдалечих и от страха си от атеизма, и от желанието си да обичам повече Аллах.
Вървяхме, без да продумваме, сред снежинките, които изглеждаха като окачени във въздуха, чак до гарата. Очарователната каменна постройка на гарата от ранната Република, за която споменавам в романа си „Черна книга“, била разрушена и на нейно място бе построена някаква грозотия от бетон. Забелязахме, че Мухтар и черното като антрацит куче ни очакваха. Десет минути преди потеглянето на влака пристигна и вестникарят Сердар бей, връчи ми броевете на „Серхат шехир“, в които се споменаваше за Ка и ме помоли, когато описвам Карс и проблемите му в книгата си, да не обвинявам Карс и неговите хора. Щом видя, че той ми връчи подаръка си, Мухтар, досущ като престъпник, мушна в ръката ми найлонова торбичка — в нея имаше одеколон, малка пита кашкавал и първата му стихосбирка, издадена с негови средства в Ерзурум, беше ми я надписал. Купих сандвич за черното като антрацит куче, което любимият ми приятел бе описал в стихотворението си, и един билет. Докато кучето ядеше, приятелски размахвайки завитата си опашка, тичешком пристигнаха Тургут бей и Кадифе. В последния момент научили от Захиде, че заминавам. Обсъдихме лаконично билета, пътя, снега. Тургут бей срамежливо ми подаде новото издание на „Първа любов“ на Тургенев — в затвора беше я превел от френски. Погалих Йомерджан, когото Кадифе бе гушнала в прегръдките си. По крайчетата на косата на майка му, покрита с елегантен истанбулски шал, се стелеше сняг. Извърнах се към Фазъл, понеже се боях продължително да гледам красивите очи на жена му, и го попитах какво би желал да каже на читателите ми, ако напиша роман, чието действие се развива в Карс.