След Хорасан автобусът се отклони към Карс. Когато шофьорът рязко натисна спирачката — на един от стръмно извиващите нагоре завои бе изникнала каруца, — Ка се разбуди. Не оставаше много време да се включва в създалата се в автобуса сговорчива атмосфера. Щом по завоите и край скалистите урви автобусът забавеше ход, Ка, независимо че седеше точно зад шофьора, досущ като пътниците от по-задните седалки се надигаше, за да огледа по-добре пътя, току посочваше с пръст някое пропуснато да бъде почистено крайче от предното стъкло, което с цел да подпомогне водача един от пътниците усърдно търкаше (същият изобщо не забеляза помощта му), мъчеше се, както се мъчеше и шофьорът, да разбере посоката, в която се просва пред тях почти незабелязващият се вече асфалт — почистването на побеляващото предно стъкло не можеше да изпревари развилняващата се буря.
Засипаните от снега пътни знаци не се разчитаха. Когато виелицата се развилня още по-неудържимо, шофьорът изключи дългите светлини и угаси осветлението в автобуса, за да има по-добра видимост към полумрачния път. Уплашените пътници наблюдаваха, без да продумват, затъналите в сняг улички на бедните градчета, бледите светлинки на порутените едноетажни къщи, още отсега затворените пътища към отдалечените села и едва-едва очертаващите се пропасти. Дори да си кажеха нещо, пътниците го правеха шепнешком.
Тъй — шепнешком — и съседът, към когото, заспивайки, се килна Ка, го попита какво го води към Карс. Не бе трудно да се разбере, че Ка не е местен.
— Журналист съм — прошепна Ка. Това не бе вярно. — Отивам заради общинските избори и заради жените, дето се самоубиват. — Това беше вярно.
— По всички истанбулски вестници пишело за простреляния кмет и за жените, дето се самоубиват в Карс — рече прочувствено съседът, ала Ка не успя да разбере гордост или срам изпитва човекът.
Подир три дни Ка щеше да срещне отново под снега на булевард „Халитпаша“ облян в сълзи този слабичък, хубав селянин, когото сегиз-тогиз заговаряше по време на пътуването. Ка бе узнал от него, че е отвел майка си в Ерзурум, тъй като болницата в Карс не била достатъчно добра; занимавал се с животновъдство в едно село край Карс; преживявали трудно, но не бил от бунтарите; измъчвал се не за себе си, измъчвал се за страната си, и то по някакви тайнствени причини, които не разкри пред Ка; бе изразил задоволство, задето такъв учен човек като Ка се е вдигнал чак от Истанбул заради тревогите на Карс. В пламенните му слова, в горделивостта, с която ги изричаше, имаше някакво благородство, което предизвика уважението на Ка.
Той бе усетил, че присъствието на този мъж му вдъхва спокойствие. Такъв вид спокойствие Ка не усети нито веднъж за дванайсет години в Германия — спомняше си това чувство от времето, когато му допадаше да изпитва състрадание, щом узнаеше, че някой е по-слаб от него. В подобни ситуации Ка се стараеше да гледа на света през очите на човек, изпитващ жалост и обич. Стори го и сега и разбра, че не се бои вече чак толкова от нестихващата снежна буря, че няма да се преобърнат в някоя пропаст и че автобусът ще се добере до Карс, макар и със закъснение.