Някак си ми дойде отвътре и целунах ръката на този голям човек, който ми приличаше на светец. Той пък стори нещо, което ме смая — и той ми целуна ръката. Обзе ме спокойствие, каквото не бях изпитвал от години. И тогава проумях, че с него бих могъл да разговарям за всичко, че бих могъл да му разкрия целия си живот. Той щеше да ми посочи пътя на великия Аллах, за чието съществуване всъщност знаех и през своя атеистичен период. Това ме ощастливи. Издирили бяха ключа ми. Същата нощ се прибрах у дома и заспах. На заранта ме загложди срамът от преживяното. Помнех го смътно, а и не желаех да си го спомням. Заклех се пред себе си, че никога повече няма да стъпя в текето. Боях се, притеснявах се да не срещна някъде някого от зърналите ме вчера там мюриди. Но една вечер на връщане от кръчмата нозете ми сами ме отведоха в текето. Същото се случи и през следващите вечери, въпреки кризите на разкаяние, които изживявах през деня. Шейхът ме канеше да седна възможно най-близко до него, изслушваше болките ми и настаняваше в сърцето ми любовта към Аллах. Плачех непрестанно и това ме изпълваше със спокойствие. През деня, за да прикривам религиозните си обреди, както се прикрива тайна, си купувах „Джумхуриет“, най-секуларисткият от вестниците, и току захващах да се оплаквам, че ислямистите, врагове на републиката, са плъзнали навсякъде, и подпитвах наляво и надясно защо не се провеждат събрания на Дружеството на ататюркската идея.
Двойственият ми живот продължи до вечерта, в която Ипек ме запита дали има друга жена в живота ми. Разридах се и си признах всичко. Разрида се и тя, каза: „Станал си вярващ, и мен ли ще принудиш?“ Заклех се, че нямам подобни намерения. Тъй като живеех с усещането, че случилото се с нас напомняше на обедняване, й казах за нейно успокоение, че в магазина нещата вървят добре и че електрическите печки „Арчелик“ също се харчат доста добре, въпреки зачестилото спиране на тока. Всъщност бях щастлив, че ще мога да си правя намаза у дома. Самоучител по намаз си купих от книжаря. Започвах нов живот.
Тъкмо се бях поокопитил, когато една вечер внезапно ме обзе вдъхновение и сътворих дълго стихотворение — описах в него своята криза, срама си, въздигащата се в душата ми любов към Аллах, спокойствието си, първото си изкачване по благословените стълби към моя шейх, действителния и метафоричния смисъл на ключа. Беше перфектно. Кълна се, не падаше по-долу от най-новите и най-модерните произведения на поетите, превеждани от Фахир. Пратих му го веднага, придружено с едно писъмце. Чаках шест месеца. Не го публикуваха в излизащото тогава списание „Мастилото на Ахил“. Докато чаках, написах още три стихотворения. През интервали от по два месеца пратих и трите. Търпеливо изчаках цяла година, не публикуваха нито едно.
Не това, че още нямах дете, не съпротивата на Ипек срещу потребността от исляма, не и презрението на моите стари приятели секуларисти и левичари, задето съм станал религиозен, бяха причина за моето нещастие през този период от живота ми. Пък и те, старите приятели, бяха изгубили вече интерес към мен, понеже такива, обърнали се с трепет към исляма, имаше немалко. Бях потресен най-вече от факта, че в Истанбул не публикуваха творбите ми. Щом наближеше началото на месеца, когато излизаше новия брой, часовете започваха да се точат мъчително бавно; е, тоя месец, няма как, успокоявах се аз, все ще публикуват някое от стихотворенията ми. В тези си произведения бях успял да сблъскам реалиите, пресъздадени от мен, с реалиите в европейската поезия. В Турция, казвах си, туй го може единствен Фахир. И сполетялата ме несправедливост, и гневът ми нарастваха тъй, че взеха да тровят щастието, с което ме даряваше ислямът. Мислех за Фахир, дори докато се молех в джамията, в която бях започнал да ходя; бях отново нещастен. Една вечер реших да споделя притеснението си с моя шейх, ала той и понятие си нямаше от модерна поезия, от Рене Шар, от начупен стих, от Маларме, от Жубер, от тишината на празния ред.
Това разколеба вярата ми в моя шейх. Всъщност от доста време насам той не правеше друго, освен да повтаря едно-две изречения от типа на „Пази сърцето си чисто“, или „С любовта на Аллах ще се измъкнеш от тази потиснатост“. Не искам да съм несправедлив, той не е елементарен човек, само че познанията му са тъкмо като на елементарен човек. Полумъдрият, полупрагматичен дявол, съхранил се в душата ми от времената на атеистичния ми период обаче захвана наново да ме подстрекава. Хората като мен откриват спокойствието, когато се борят за каузата на някоя партия рамо до рамо със себеподобните си. Така осъзнах, че включването ми в някоя партия би ми подсигурило по-задълбочен и по-смислен духовен живот. Партийният опит от моите марксистки години върши добра работа в моята партия, чийто приоритет са религията и духовното.