Старият му приятел драсна клечка кибрит, в светлината на нейното пламъче Ка видя разположението на призрачните вещи в партийната централа, архаичната подставка за книги и газовата печка, надигна се и се приближи до прозореца — очарован се вгледа в сипещия се сняг.
Валеше бавно на едри снежинки, изпълващи очите с възторг. В бавността, в изобилието, в белотата, подсилена от смътната синкава светлина, идеща кой знае отде, се усещаше внушаваща спокойствие и сигурност сила, изящество, което не можеше да не възхити Ка. Спомни си снежните вечери от детството. Някога при виелици в Истанбул също спираше токът, из къщата се разнасяше ускоряващ детското сърчице на Ка сподавен шепот и онова пожелание „Господ да ни опази!“ — беше щастлив, че има семейство. С тъга проследяваше как мъчително напредват в снега конете, теглещи някаква талига: в тъмнината се забелязваше единствено как животните напрягат шии и въртят глави.
— Мухтар, ходиш ли още при своя шейх?
— При святия Саадеттин ефенди ли? Понякога. Защо питаш?
— Какво ти дава това?
— Малко приятелство, малко състрадание, макар и за кратко. Начетен е.
В гласа на Мухтар обаче Ка различи не толкова радост, колкото разочарование. Заговори на инат:
— В Германия водя доста самотен живот. Нощем, вгледан в покривите на Франкфурт, усещам, че целият този свят и моят живот не са лишени от смисъл. Дори дочувам гласове.
— Какви гласове?
— Сигурно е от страха пред старостта и смъртта — каза засрамено Ка. — Да бях писател, щях да напиша за себе си: „Снегът припомня на Ка за Аллах!“ Но не знам дали и това е вярно. Тишината на снега ме приближава към Аллах.
— След моя атеистичен период доста добре ми се отразиха фундаменталистите, десните, консервативните мюсюлмани в тази страна… — изрече припряно Мухтар, обзет от измамна надежда. — Потърси ги. Няма начин и на тебе да не ти се отразят добре.
— Мислиш ли?
— Първо, всички тия вярващи хора са смирени, благоразумни. Не презират народа като европеизираните турци. Опознаят ли те, ще те обикнат, няма да бъдат груби с теб.
Ка осъзнаваше, че в Турция вярата в Аллах не предполага среща насаме на индивида с най-висшата идея, с най-великия създател, тук трябваше най-напред да станеш част от дадена общност, от определени среди, и остана разочарован от Мухтар, защото докато говореше за ползата от общността, не пророни и дума за вярата в Аллах, за вярата на отделния индивид. Усети, че го презира за това. Но докато се взираше навън, опрял чело на стъклото, подсъзнателно зададе съвсем друг въпрос:
— Струва ми се, Мухтар, че ако повярвам в Аллах, ти ще останеш разочарован и дори ще ме презреш. Не е ли така?
— Че защо?
— Защото европеизираният, усамотеният, отстраненият от общността вярващ в Аллах те плаши. Защото за теб невярващият, но обвързан с общността човек е по-убедителен от вярващия индивид. Според тебе самотният човек е по-низш, по-некачествен и от невярващия.
— Аз съм твърде самотен — рече Мухтар.
Успя да произнесе думите с такава искреност и убеденост, че Ка изпита към него озлобление и жал. Усети как в мрака на стаята и у него, и у Мухтар се поражда особена, опияняваща доверителност.
— Ама ти пък знаеш ли всъщност защо те плашат подобните на мен, дето пет пъти дневно правят намаз? Защото ти би прегърнал религията и общността, стига други безбожни секуларисти, да речем като мене, се заемат с държавата и търговията. В тази страна, ако човек не повярва в работохолизма на безбожника, който би ръководил справедливо извънрелигиозните дела, търговията и политиката със Запада, не би могъл да отправя спокойно молитвите си към Аллах. Само че не ти си човекът на тази надрелигиозна държава и търговия. Когато пожелаеш, ще те заведа при святия шейх ефенди.
— Полицаите ни май пристигнаха — рече Ка.
През малкото незаскрежени пролуки по стъклото, двамата мълком проследиха как под снега от паркиралата пред входа на пасажа полицейска кола бавно се измъкнаха двама цивилни.
— Ще те помоля нещо — каза Мухтар. — След малко тези мъже ще се качат горе и ще ни отведат. Теб няма да те арестуват, ще снемат показанията ти и ще те пуснат. Ще се прибереш в хотела, собственикът Тургут бей ще те покани на вечеря и ти ще приемеш. Естествено, ще присъстват и любознателните му дъщери. Искам да кажеш нещо на Ипек. Слушаш ли ме? Кажи на Ипек, че бих желал отново да се оженя за нея! Сбърках, като я принуждавах да си покрива главата и да се облича според ислямските канони. Предай й, че вече няма да се държа като тесногръд, ревнив, провинциален съпруг, че съжалявам и се срамувам от насилието, което упражнявах върху нея, докато бяхме женени!