— Ти досега не си ли й го казвал?
— Казвал съм й го, ама каква полза. Най-вероятно не ми вярва, тъй като станах областен председател на Партията на благоденствието. Ти си друг тип човек, идваш от Истанбул, че дори от Германия. На теб ще повярва.
— Ако жена ти ходи с непокрита глава, няма ли да срещнеш затруднения? Нали си областен председател на Партията на благоденствието?
— С помощта на Аллах подир четири дни ще спечеля изборите и ще стана общински кмет — каза Мухтар. — По-важното е да съобщиш на Ипек за моето разкаяние. Сигурно все още ще бъда в ареста. Ще го направиш ли за мен, братко?
— Ще го направя — след кратко колебание отвърна Ка.
Мухтар прегърна Ка и го целуна по двете страни. Ка изпита към него нещо смесено между болка и отвращение и се презря, задето не беше толкова простодушен и откровен като Мухтар.
— Много те моля в Истанбул лично да предадеш на Фахир моето стихотворение — рече Мухтар. — Стихотворението, за което споменах преди малко, казва се „Стълбата“.
Докато в мрака Ка напъхваше листа в джоба си, в стаята нахълтаха трима цивилни; двама от тях стискаха в ръцете си фенерчета. Бяха подготвени и любопитни, ала беше пределно ясно, че са уведомени много добре какво правят тук Мухтар и Ка. Разбра, че са от МИТ. Провериха наново удостоверението му за самоличност и го попитаха по каква работа е в Карс. Ка им отвърна, че идва от Истанбул, за да отрази в „Джумхуриет“ изборите и за да напише материал за самоубилите се жени.
— Самоубиват се, защото такива като вас пишат за тях по истанбулските вестници — рече един от цивилните служители.
— Не, не е заради това — вироглаво отвърна Ка.
— А заради какво?
— Самоубиват се, защото са нещастни.
— И ние сме нещастни, ама не се самоубиваме.
Докато траеше този разговор, те, светейки си с фенерчетата, изпоотвориха шкафовете на Областната партийна централа, измъкнаха чекмеджетата и ги изсипаха върху работната маса — търсеха нещо из папките. Обърнаха наопаки работната маса на Мухтар и я огледаха отдолу — вероятно за оръжие, изтеглиха един от шкафовете и надзърнаха зад него. Държаха се доста по-добре с Ка, отколкото с Мухтар.
— Защо като видяхте, че стрелят по директора, дойдохте тук, а не в полицията?
— Имах среща.
— По какъв въпрос?
— Ние сме стари приятели още от университета — каза с извинителен тон Мухтар. — Жена ми е собственик на хотел „Карпалас“, където е отседнал. Малко преди атентата ми се обадиха тук, в партийната централа, и поискаха среща. Може би агентите са засекли разговора, нали подслушват партийните ни телефони.
— Вие откъде знаете, че подслушваме телефоните ви?
— Извинявам се — отвърна абсолютно спокойно Мухтар. — Не знам, само предполагам. Може би бъркам?
Ка усети, че Мухтар е потиснат и невъзмутим като човек, привикнал да се снижава, когато полицията се държи брутално, да не приема като въпрос на лично достойнство униженията и грубостите от нейна страна, да посреща коравосърдечието на държавата и полицията като нещо естествено, както са например прекъсването на електрическия ток и калните пътища, и изпита уважение към него, тъй като самият той не притежаваше тази полезна способност и гъвкавост.
Дълго претърсваха Областната партийна централа, преобърнаха наопаки шкафове и папки, навързаха с канап част от папките и ги напъхаха в торби, направиха протокол за обиска и после ги качиха на задната седалка на патрулната кола — докато седяха мълком един до друг като виновни деца, Ка откри същата онази потиснатост и в едрите, бели ръце на Мухтар, кротко полегнали връз коленете му като дебели, стари песове. Полицейската кола бавно напредваше по заснежените карски улици, а те мрачно наблюдаваха бледооранжевата светлина, процеждаща се през прозорците с полуоткрехнати пердета на старите арменски къщи, взираха се в едва кретащите по заледените тротоари с найлоновите си торбички старци, в безлюдните, вехти, самотни като призраци къщи. Таблото за обяви пред Народния театър беше облепено с афишите за вечерното представление. Работници все още прокарваха кабела за телевизионното предаване на живо. Една изнервяща заради затворените пътища атмосфера на очакване цареше в автобусното депо.