Полицейската кола напредваше бавно под приказния сняг — на Ка снежинките му се струваха едри, като снежинките в пълните с течност прозрачни играчки, наричани от дечурлигата „снежната фъртуна“. Понеже шофьорът караше внимателно и доста бавно, по време на твърде краткото, седем-осем минутно пътуване, очите им се срещнаха само веднъж и по тъжния, окуражителен поглед на седналия до него Мухтар засрамено проумя, че в Дирекцията по сигурността бит ще бъде Мухтар, а него нямаше и да докоснат — олекна му на душата.
По погледа му, който нямаше да забрави с години, Ка осъзна и друго — приятелят му приема боя, който щеше да изтърпи подир малко, като напълно нормален и справедлив. Въпреки твърдата си убеденост, че след четири дни ще спечели изборите за общински кмет, с този поглед сякаш предварително му искаше прошка за сегашната безропотност и примиреност, този поглед онагледяваше пред Ка спотаеното у Мухтар: „Зная, заслужил съм си боя, който ще изтърпя подир малко, ще се помъча да го преживея, без да наранявам гордостта, породена от упорството ми да живея в този край на света, породена от обладалата ме именно тук страст към властта. Така е, смятам, че стоя много по-ниско от тебе. Но умолявам те, когато впериш очите си в моите, не ме зашлевявай със собствения ми срам.“
Полицейският микробус спря в заснежения вътрешен двор на полицията — не отделиха Ка от Мухтар, ала спрямо двамата се държаха различно. Към Ка се отнасяха като към пристигнал от Истанбул прочут журналист и влиятелна особа, която би могла с някой материал срещу тях да им причини неприятности, отнасяха се като към свидетел, проявил готовност да им сътрудничи. В отношението им към Мухтар имаше нещо пренебрежително от рода на „Пак ли, бе!“, а когато се обръщаха към Ка, поведението им сякаш говореше: „Каква ли пък работа можеш да имаш с подобен тип?“ Ка наивно си беше въобразил, че пренебрежението им към Мухтар показва до каква степен го смятат за малоумник (На теб ли точно ще поверят държавата!) и лапнишаран (Ти първо стани господар на собствения си живот!). Доста по-късно Ка с горчивина щеше да проумее, че причината за това отношение беше съвсем друга.
По някое време отведоха Ка в съседната стая, показаха му към стотина черно-бели снимки от полицейския архив, за да разпознае дребния атентатор, прострелял директора на Педагогическия институт. Това бяха снимки на политически ислямисти от Карс и околността — снимаха ги, дори и ако само веднъж са били проследени от силите на сигурността. Имаше снимки на младежи, на кюрди, на селяци, на безработни, но и на улични търговци, на имам-хатиби17, дори на студенти, на преподаватели и на турци сунити. Сред снимките на младежите, вперили гневни и тъжни погледи в полицейския обектив, разпозна лицата на двама, които срещна през единствения си ден, прекаран в Карс, но не видя смятания от него за по-възрастен и по-дребен атентатор.
Когато се върна в предишната стая, забеляза Мухтар да седи все тъй прегърбен на същата табуретка — с разкървавен нос, с кръвоизлив в окото. Смутен, с няколко неловки движения Мухтар се опита да поприкрие лицето си с кърпа. За миг, в тишината, Ка си представи как Мухтар изживява чувството си на вина заради мизерията и идиотизма на страната си и как се пречиства, благодарение на побоя, който е изтърпял, благодарение на духовната си потиснатост. Два дни по-късно, тъкмо преди да узнае най-злощастната вест в живота си — тогава той бе изпаднал в положението на Мухтар, — Ка си припомни за тези разсъждения, които вече щяха да му изглеждат глупави.
Минута след беглото им споглеждане с Мухтар, отново отведоха Ка в съседната стая за показания. Докато обясняваше как бе прострелян директорът на Педагогическия институт на млад полицай, който записваше показанията му на пишеща машина „Ремингтън“, каквато в детството му, вечер, ползваше и неговият баща адвокат като си носеше работа за вкъщи, Ка си каза, че преди малко му показаха как изглежда Мухтар, за да го сплашат.
Не след дълго го освободиха, ала той все още виждаше пред очите си окървавеното лице на Мухтар, останал в полицията. Преди време полицията в провинциалните градчета не си позволяваше с такава лекота брутално отношение към консерваторите. Все пак Мухтар не членуваше в някоя десноцентристка партия като Отечествената, опитваше се да бъде просто радикален ислямист. Отново осъзна, че за положението на Мухтар вина има и нещо, свързано с индивидуалността му. Дълго вървя под снега, после приседна на един дувар в долната част на булевард „Орду“ и докато наблюдаваше децата, спускащи се с шейни по заснежения склон, осветен от уличните лампи, изпуши цигара. Бе уморен от мизерията и жестокостта, на които бе станал свидетел през деня, ала в душата му трептеше надеждата, че любовта на Ипек би го дарила със съвсем нов живот.