Любопитните да узнаят мнението на Тъмносиния по тия въпроси, могат да хвърлят едно око върху краткия разказ за собствения му живот, започващ с думите „По повод смъртната ми присъда“ — стр. 432, глава трийсет и пета „Не съм ничий агент“ с подзаглавие „Ка и Тъмносиния в килията“, — не съм сигурен обаче дали казаното там за нашия герой е напълно вярно. Част от слуховете бяха чиста проба лъжа, други пък се оказаха митове — тъй или иначе Тъмносиния черпеше сила от ореола на собствената си загадъчност. В някои ислямски среди го критикуваха, задето е поел пътя на прославата, защото не можело един мюсюлманин тъй начесто да се изявява по секуларистки, ционистки, буржоазни медии, ала когато по-късно той потъна в мълчание, критиките вече можеха да се тълкуват и като одобрение на поведението на Тъмносиния, само че медийните изяви, сами ще го научите от нашия роман, действително привличаха Тъмносиния.
Както става във всяко малко селище, плъзналите при пристигането му в Карс слухове си противоречаха. Според едни Тъмносиния дошъл, за да опази платформата и някои важни тайни на ислямистка кюрдска групировка в Карс — държавата я била притиснала, атакувайки ръководството й в Диярбакър, — но освен неколцината фанатици, други привърженици в града групировката нямаше. Говореше се, че е дошъл да уталожи възникналия в източните градове и разраснал се напоследък конфликт между марксистките кюрдски националисти и ислямистките кюрди — туй се разправяше от миролюбивите, добронамерени активисти и от двете страни. Търканията между ислямистките кюрди и марксистките кюрдски националисти в началото се ограничаваха до дребни скандали, обругаване, сбивания и улични разпри, сетне в някои градове ескалираха до схватки с ножове и сатъри, а през последните месеци — и до въоръжени стълкновения, до подлагане на изтезания по време на разпитите и до удушавания (и двете групи прилагаха методи като капене на топящ се найлон върху кожата и стягане на тестисите). Говореше се и че Тъмносиния обикалял от град на град, за да опипва почвата за тайна посредническа делегация, която да тури край на тази, наричана от мнозина „обслужваща държавата!“ война, само че, според опонентите, изобщо не бил подходящ за толкоз достойна и трудна мисия, понеже бил млад и имал тъмни петна в миналото си. Младите ислямисти разправяха, че е дошъл да очисти „бляскавия“ водещ и диджей с лъскави дрехи, който по местната телевизия „Серхат Карс“ си позволявал безсрамни шеги и завоалирано се гаврел с исляма; ето защо водещият Хакан Йозге, азербайджанец по произход, заговорил в последните си телевизионни програми за Аллах и намазите. Други пък фантазираха, че Тъмносиния е пратен да установи връзката между Турция и една международна ислямистка терористична мрежа. Службите на разузнаването и сигурността в Карс дори бяха информирани, че тази подкрепяна от Саудитска Арабия мрежа планира сплашването на хилядите жени, надошли от бившия Съветски съюз да проституират в Турция, като част от тях бъдат убити. Тъмносиния не опровергавал слуховете, че е пристигнал заради всичко това, че е тук заради самоубилите се жени и момичетата с тюрбани, а и заради изборите. Не опровергавал и хората, забелязали, че никакъв не се мярка наоколо — това му придаваше тайнствен ореол, които омагьосваше учениците от кораническите училища и младежите. А не се появяваше из карските улици не само защото се криеше от полицията, а защото и не желаеше да разрушава тайнствения си ореол, което пък от своя страна пораждаше съмненията дали действително е в града.
Ка натисна звънеца, посочен му от младежа с червеното таке, вратата на апартамента се отвори и нисък мъж го покани да влезе — Ка тутакси установи, че това е мъжът, прострелял преди час и половина директора на Педагогическия институт в сладкарница „Йени хаят“. Щом зърна човека, сърцето му заби лудо.
— Не се сърдете — каза нисичкият, като вдигна нагоре ръцете си с разтворени длани. — През последните две години на три пъти опитаха да убият Майстора ни, ще ви претърся.
По навик, останал му от студентските години, Ка разпери ръце. Докато малките ръце на малкия човек опипваха отпред и отзад ризата му в търсене на оръжие, Ка, усещайки учестеното биене на сърцето си, се уплаши. Сетне пулсът му влезе в ритъм и Ка осъзна, че се е заблудил. Не, това съвсем не беше човекът, прострелял директора на Педагогическия институт. Този мил мъж на средна възраст, напомнящ Едуард Дж. Робинсън, не беше нито достатъчно решителен, за да убие когото и да било, нито достатъчно силен.