До слуха на Ка достигна плачът на бебе, последван от ласкавия и грижовен глас на майката.
— Да си събуя ли обувките? — попита Ка и без да дочака отговор, го направи.
В същия миг нечий глас бе произнесъл: „Тук сме на гости. Не бива да сме в тежест на стопаните.“
Едва сега Ка забеляза, че в малкото антре имало още някого. Досети се, че е Тъмносиния, но все пак не беше сигурен, понеже очакваше сцената на тяхната среща да е по-впечатляваща. Последва Тъмносиния в скромна стая с включен черно-бял телевизор. Едно бебе, напъхало чак до китката ръчичка в устенцата си, сериозно и доволно следеше с поглед майка си, която му сменяше пелените и гальовно му приказваше на кюрдски, сетне впери очички в Тъмносиния и следващия го Ка. Нямаше коридор — директно влязоха в другата стая.
Умът на Ка бе ангажиран с Тъмносиния. Зърна оправено с войнишка прецизност легло, педантично сгъната и положена до възглавницата синя пижама на райета, пепелник с надпис „Ерсин електрик“, изглед от Венеция върху стената и отворен прозорец, гледащ към тъжните светлини на засипания от сняг Карс. Тъмносиния затвори прозореца и се обърна към Ка.
Синьото на очите му клонеше към тъмносиньо, нещо нехарактерно за един турчин. Бе кестеняв, голобрад и по-млад, отколкото си го представяше Ка; имаше бледа, млечнобяла, будеща възхищение кожа и гърбав нос. Изглеждаше изключително привлекателен. Самоувереността, която излъчваше, му придаваше обаятелност. Маниерите, поведението и външният му вид с нищо не напомняха брадатия, провинциален, агресивен фундаменталист с броеница в едната и с оръжие в другата ръка — образ, създаден от секуларистката преса.
— Не си сваляйте палтото, преди печката да затопли стаята… Хубаво палто, откъде го купихте?
— От Франкфурт.
— Ех, Франкфурт, Франкфурт… — промълви Тъмносиния, впери очи в тавана и се замисли.
Едно време, поясни, бил осъден по член 163 като разпространител на идеята за основано върху религията държавно устройство и затуй забегнал в Германия.
Настъпи тишина. Ка усещаше, че трябва да продума нещо, та да проличи благоразположението му и се притесни, че не му хрумва нищо. Усещаше, че Тъмносиния също говори колкото за свое успокоение:
— Когато в Германия посещавах мюсюлманските дружества в кой да е град и когато пътьом — без значение къде, из Франкфурт, из Кьолн, от хотел „Дом“ към гарата, или пък из хамбургските богаташки квартали — срещнех някой немец, мислено го отграничавах от останалите и се съсредоточавах върху него. Не беше от значение какво мисля за него аз — представях си какво мисли за мене той; опитвах се през неговите очи да преценя вида си, облеклото си, движенията си, походката си, своята история, откъде идвам и къде отивам, кой съм. Това беше отвратително изживяване, ала му бях свикнал; не се подценявах: разбирах до каква степен се подценяват събратята ми… В повечето случаи европеецът не ни подценява. Ние, вгледани в него, се подценяваме сами. Бягаме, за да достигнем до дълбините на душите си, а не само за да се отървем от тиранията у дома. И един ден неизменно се връщаш, за да спасиш виновните си съучастници, ненамерили кураж да напуснат родината. Ти защо се завърна?
Ка мълчеше. Голотата и нищетата на стаята, небоядисаните, с ронеща се мазилка стени и хлуещата право в очите му ярка светлина от крушката на тавана предизвикваха безпокойството му.
— Не ща да те тревожа с обезсърчаващи въпроси — рече Тъмносиния. — Когато чуждоземци посещавали молла Касим Ансари, блажена му памет, в земите край Тигър, дето живеело племето му, той най-напред казвал: „Драго ми е, че се запознахме, ама вие за кого шпионирате?“
— За вестник „Джумхуриет“ — отвърна Ка.
— Дотолкова и аз съм осведомен. Ама чак пък такава заинтересованост към Карс, та специален човек да изпратят, туй вече ме смущава.
— Сам пожелах, бях чул, че тук са старият ми приятел Мухтар и жена му.
— Те са разведени, не знаеше ли? — поправи го Тъмносиния, взирайки се внимателно в очите на Ка.
— Знаех — каза му Ка и се изчерви. И като си помисли, че Тъмносиния предусеща всичко, което в тоя миг му минава през ума, изпита ненавист към него.
— Биха ли Мухтар в полицията?
— Биха го.
— Беше ли си заслужил боя? — някак странно попита Тъмносиния.