— Не го заслужаваше, естествено — притеснено отвърна Ка.
— Теб защо не те биха? Доволен ли си от себе си?
— Знам ли защо не ме биха.
— Знаеш, ти си истанбулски буржоа — каза Тъмносиния. — Личи си веднага по тена, по погледа ти. Колкото и да е, рекли са си, че сигурно имаш влиятелни познати по върховете. На Мухтар му личи, че няма нито такива връзки, нито пък такава власт и те го знаят. Всъщност Мухтар влезе в политиката, за да може да се противопостави на хората като тях, за да е като теб. Дори и да спечели изборите и да получи кметския пост, той пак се нуждае от аргумента, че е човек, изтърпял държавния пердах. Останал е доволен, че са го били.
Тъмносиния изобщо не се усмихваше, лицето му бе придобило по-скоро мрачно изражение.
— Никой не е доволен, като го бият — рече Ка и се почувства елементарен и повърхностен в сравнение с Тъмносиния.
Лицето му придоби израз, който подсказваше, че същинският разговор започва.
— Срещал си се със семействата на самоубилите се момичета — каза той. — Защо?
— Може би за да си напиша материала?
— За западната преса ли?
— Да, за западната преса — отвърна Ка с някакъв елемент на превъзходство. А нямаше и един познат, който би публикувал статията му в кой да е немски вестник. И добави със съжаление: — И за „Джумхуриет“.
— Турските вестници няма да се заинтересуват от нищетата и страданията на собствения си народ, ако преди това от тях не са се заинтересували европейските вестници — каза Тъмносиния. — Срамно е да се пише за сиромашията, за самоубийствата; те се държат, сякаш това е нещо несъвременно. Трудно ще публикуват материала ти и в Европа. Ето защо пожелах да се срещна с тебе. В никакъв случай не пиши — нито в страната, нито извън нея — за момичетата, които се самоубиват! Самоубийството е голям грях! Пробуди ли се интересът към тая болест, тя мигом ще се разпространи! Особено опасен, по-смъртоносен и от отрова е случаят с последното самоубило се мюсюлманско девойче, непожелало да си свали тюрбана.
— Ама това е истина — каза Ка. — Преди да сложи край на живота си, момичето първо направило абдест, после и намаз. Сега поддръжничките на тюрбана направо го боготворят.
— Девойка, която се самоубива, не може да е мюсюлманка! — отвърна Тъмносиния. — И не е истина, че се бори да защити своето покривало. Разпространиш ли подобна лъжлива информация, ще плъзне слух, че мюсюлманските девойки, отстояващи своите тюрбани, се боят от ренегатите сред тях, от момичетата с перуки, от тиранията на родители и семейство. Затова ли дойде тук? Никой не трябва да бъде подбуждан към самоубийство. Момичетата, които се люшкат между любовта към Аллах и любовта към семейството и училището, са толкова самотни и нещастни, че всичките ще започнат да подражават на тази светица-самоубийца.
— Заместник-валията вече ми каза да не преувеличавам въпроса със самоубийствата в Карс.
— Защо си се срещал с него?
— За да съм спокоен през деня, ходих и в полицията.
— Ще потриват ръце от новината, че „недопусканите в училище забрадени момичета се самоубиват“ — каза Тъмносиния.
— Ще напиша онова, което съм узнал — отвърна Ка.
— С което намекваш, че ще засегнеш не само държавата и секуларисткия валия, а и мен. Отгоре на всичкото, изтъквайки, че „нито валията, нито политическият ислямист желаят да се пише за самоубилите се момичета“, ти директно ме провокираш.
— Да, така е.
— Самоубийството на онова момиче е подбудено от любовен проблем, а не от недопускането му в училище. Младежите от кораническите училища ще се вбесят, ако напишеш, че забрадено момиче, извършвайки грях, е разрешило най-обикновения си любовен проблем чрез самоубийство. Карс е малък град.
— Затова искам да обсъдя тези въпроси със самите момичета.
— Много добре ще постъпиш! — рече Тъмносиния. — Питай ги да видим дали биха желали да пишеш в немските вестници за посестримите им, умрели като грешници, понеже докато са се съпротивявали в името на Аллах, са се уплашили от сполетялата ги беда и са се самоубили?
— Ще питам! — твърдоглаво, ала донейде и поуплашено отвърна Ка.
— Повиках те и за още нещо. Преди малко пред очите ти убиха директора на Педагогическия институт… Това е резултат от натрупалия се у мюсюлманите гняв, породен от натиска върху забрадените момичета от страна на държавата. Случилото се обаче е провокирано от същата тази държава, естествено. Първо превърнаха нещастния директор в оръдие на собственото си насилие, сетне пък подбудиха някакъв озверял мъж да го убие, за да обвинят мюсюлманите.