В този момент от историята винаги плача и аз. Но не защото споделям мъката на Рустам, а защото проумявам какъв е смисълът в смъртта на нещастния Сухраб: любовта на Сухраб към бащата, който го убива. В този момент от историята възхищението ми от обичта на по детски добросърдечния Сухраб към баща му, се измества от по-дълбокото и по-зряло чувство — достойната мъка на Рустам, свързана с каноните и традицията. В хода на самата история обичта ми и възхитата ми от непокорния индивидуалист Сухраб са се пренасочвали към Рустам, притежаващи сила, и чувство за отговорност.
Тъмносиния се умълча — Ка му завидя, че е способен да сподели една история, без значение каква, с толкова много вяра.
— Не ти разказвам тази великолепна история, за да разбереш как е осмислила моя живот, а просто за да не бъде забравена — рече Тъмносиния. — Най-малкото, тая хилядолетна история е от „Шахнаме“ на Фирдоуси. Някога са я знаели милиони — от Табриз до Истанбул, от Босна до Трабзон — и когато се сещали за нея, проумявали смисъла на живота си. Така, както днес на Запад се замислят за отцеубийството в „Едип цар“, за фикс идеите на Макбет за трона и смъртта. Но поради преклонението си пред Запада, всички забравиха тази история. Махнаха от книгите старите истории. В Истанбул не ще откриеш книжар, от когото да закупиш „Шахнаме“. Защо?
Помълчаха малко.
— Как мислиш, достатъчно ли е прекрасна историята, та да си струва и човек да убиеш заради нея? — попита Тъмносиния. — Как мислиш?
— Не знам — отвърна Ка.
— Помисли тогава — рече Тъмносиния и излезе от стаята.
9
Извинете вие атеист ли сте?
Един безбожник, който не желае да се самоубие
Тъмносиния напусна припряно стаята и Ка се задвоуми. Най-напред реши, че всеки момент ще се върне — нали му каза „помисли“, — за да го изслуша. Сетне обаче проумя, че не е така — думите му явно съдържаха някакво, поднесено малко необичайно, послание. Дали пък не бяха заплаха?
В този дом Ка се усещаше по-скоро чужд, отколкото застрашен. Не видя майката с бебето в съседната стая и се измъкна, без да го забележи никой. Идеше му да се втурне по стълбището на бегом.
Снегът валеше невероятно бавно, на Ка чак му се привидя, че снежинките са окачени във въздуха. Това усещане за забавеност пораждаше впечатлението, че времето е спряло, а, кой знае защо, на Ка му се струваше, че са се случили немалко неща и е минало немалко време — всъщност срещата му с Тъмносиния бе продължила едва двайсет минути.
Върна се по същия път — покрай железопътните релси и силоза, наподобяващ под снега гигантска сянка в бяло, и влезе в сградата на гарата. Докато прекосяваше мръсната и пуста гара, забеляза приближаващото се куче, което дружелюбно въртеше опашка. Черно куче с кръгло бяло петно на челото. В мръсната чакалня зърна трима младежи — те подхвърлиха парче симит на кучето. Единият, оказа се Неджип, се отдели от приятелите си и изтича при Ка.
— Не споменавайте пред моите съученици откъде знам, че ще минете оттук. Моят най-добър приятел иска да ви зададе важен въпрос. Фазъл ще е много щастлив, ако разполагате с малко време и му отделите минута.
— Добре — отвърна Ка и се насочи към скамейката с двамата младежи.
Плакатите по стената зад тях припомняха значението на ататюркските железници и още — че държавата се опитва да отрезви момичетата, готови да се самоубият; младежите се изправиха и стиснаха ръката на Ка. Но в държанието им се забелязваше известно смущение.
— Преди Фазъл да си зададе въпроса, Месут ще ви разкаже дочутата от него история — рече Неджип.
— Едва ли ще съумея да я разкажа — развълнувано промълви Месут. — Моля те, Неджип, разкажи я ти.
Неджип заразказва, а Ка наблюдаваше черното куче, втурнало се радостно из пустата, мръсна, сумрачна гара.
— Действието се развива в истанбулски коранически лицей. Впрочем, аз също чух историята така — подхвана Неджип. — Директорът на изграден набързо в една крайна махала коранически лицей се отбил по служба в някакъв от ония нови небостъргачи, дето сме ги гледали по телевизията. Влязъл в просторен асансьор и се заиздигал нагоре. Вътре висок, по-млад от него мъж се доближил, показал на директора книгата, която държал в ръцете си, сетне измъкнал от джоба си нож със седефена дръжка, заразгръщал с него страниците и нещо му рекъл. На деветнайсетия етаж директорът слязъл. През следващите дни обаче се почувствал необичайно. Усещал натрапчив страх от смъртта, душата му не копнеела за нищо и не спирал да мисли за мъжа от асансьора. Като човек, отдаден изцяло на религията, директорът посетил едно теке джерахи22, за да потърси лек за своята болка. Чак до зори знаменитият шейх слушал сърдечните му терзания и накрая поставил диагнозата: „Изгубил си вярата в Аллах — рекъл. — И, без да го съзнаваш, се гордееш с това! Болестта си прихванал от мъжа в асансьора. Станал си атеист.“ Със сълзи на очи директорът взел да отрича, ала понеже сърцето му все още било съхранило известна почтеност, прекрасно съзнавал, че изреченото от шейх ефенди е вярно. Да, действително било точно тъй, понеже тормозел великолепните си ученичета в лицея, правел-струвал да остава насаме с майките им, откраднал пари от учител, комуто завиждал. С откраднатите пари си закупил най-модни европейски дрехи; отгоре на всичкото, извършвайки тези грехове, директорът се гордеел със стореното — сбрал цялото училище и заявил, че поради сляпата си вяра и наивните си обичаи, те не са свободни като него и че свободата е всичко; словото му било изпъстрено с френски чуждици. С цялото си поведение демонстрирал презрение към околните, заради тяхната „изостаналост“. Ето как, повлияни по всяка вероятност от идеите му, учениците изнасилили в лицея свой съученик красавец, пребили възрастния си учител по Коран и предизвикали брожения. У дома си директорът се заливал в сълзи и искал да се самоубие, ала понеже му липсвал кураж, все чакал някой друг да стори убийството вместо него. По тази причина пред група религиозни ученици обругал — да пази Господ — нашия Пророк. Осъзнавайки, че му хлопа дъската, не му обърнали внимание. Тръгнал из улиците и заразправял, че Аллах — да пази Господ — не съществува, че трябва да превърнем джамиите в дискотеки, че ако приемем всички християнската вяра, ще забогатеем като западняците. Младите ислямисти искали да го убият, но той се укривал. И понеже не намирал лек за своето страдание и за своя порив към самоубийство, отишъл пак в същия небостъргач. Срещнал същия висок мъж в асансьора. Онзи му се усмихнал с поглед, който говорел, че знае за сполетялото го, показал му корицата на книгата, дето била в ръцете му, в нея бил цярът срещу атеизма и директорът протегнал треперещите си ръце към книгата, но преди спирането на асансьора високият мъж пак извадил ножа със седефената дръжка — уж за да разгръща с него страниците — и го забил право в сърцето на директора.