„Моля ви, не ни разбирайте погрешно — бе казал Неджип. — Не възразяваме някой да е атеист. В ислямското общество има място и за атеисти.“
— Само че гробищата им трябва да са отделни — рече Месут. — Ако вярващите лежат с безбожниците в едно и също гробище, покоят им ще бъде смутен. Някои атеисти, дето цял живот успешно прикриват, че не вярват в Аллах, имат навика да смущават вярващите не само на тоя свят, но и в гробовете им. Сякаш не е достатъчно, че страдаме, докато лежим в едно и също гробище с тях чак до Съдния ден, ами като се надигнем в Съдния ден от гробовете си, се налага да преодоляваме и ужаса от срещата с някой злощастен атеист… И все пак вие, господин поет Ка, не криете, че известно време сте били атеист. Може би и сега сте такъв. Кажете ми тогава по чия воля вали снегът, разкрийте ми неговата загадка?
В този миг всички едновременно погледнаха отвъд безлюдната, полуздрачна гара навън, където върху пустите релси валеше озареният от неонова светлина сняг.
„Какво правя аз в този свят? — помисли си Ка. — Колко нещастни изглеждат отдалече снежинките, колко нещастен е моят живот. Човек живее, линее, изчезва. От една страна му се струва, че чезне, от друга, че съществува: обича себе си, следва, както снежинката, с обич и тъга пътя, който е поел в живота си.“ Уханието на баща му, който току-що се е избръснал — усети го. Надушвайки това ухание, той си спомни и ледените, обути в чехли крака на майка си, приготвяща закуска в кухнята, четката за разресване, розовия сироп против кашлица, от който отпива, щом кашлицата го разбуди посред нощ, лъжицата в устата, дребните нещица, които правят живота, всичките вкупом, снежинката…
Ето как Ка почувства дълбокия порив, който изпитват истинските поети, щастливи единствено в миговете на вдъхновение. За първи път от четири години насам в ума му беше дошло стихотворение: бе тъй убеден в съществуването му, в атмосферата му, в звученето и силата му, че душата му се изпълни с блаженство. Каза на тримата младежи, че бърза и се измъкна от безлюдната, полуздрачна сграда на гарата. Побърза да се върне в хотела, повтаряйки под сипещия се сняг стихотворението, което предстоеше да запише.
10
Защо това стихотворение е хубаво?
Снегът и щастието
Още с влизането си в хотелската стая Ка съблече палтото. Разтвори закупения във Франкфурт кариран бележник със зелена обложка и започна да записва в него стихотворението, което идваше дума подир дума в ума му. Тъй като сякаш друг някой му нашепваше стиховете в ухото, бе преизпълнен със спокойствие, ала бе изцяло погълнат от онова, което записваше. Никога преди не бе творил по този начин — от раз и вдъхновено — и затова частица от ума му изпитваше тревогата дали написаното ще е стойностно. Докато редеше стиховете, логиката му подсказа, че се получава прекрасно — вълнението и щастието му нарастваха. Ка изписа трийсет и четири стиха на един дъх, поспря за миг, вгледан в празното пространство, сякаш не смогваше да долови достатъчно отчетливо думите.
Бе изпълнил стихотворението с всичко, което преди малко бе минало през ума му: неспирен сняг, гробища, черно куче, радостно търчащо из гарата, рой детски спомени и образа на Ипек, изникнал щастливо и тревожно пред очите му, докато се връщаше забързано към хотела. Озаглави стихотворението „Сняг“. Много по-късно, когато анализираше как го е сътворил, щеше да се досети за снежинката — ако тази снежинка под някаква форма олицетворяваше собствения му живот, щеше да реши, че стихотворението трябва да заеме място, близо до центъра й в точка, разкриваща ЛОГИКАТА на живота. Трудно е да се каже както за това стихотворение, така и за тези решения в каква степен ги беше взел в оня миг и в каква степен те бяха резултат от загадъчната симетрия на неговия живот, чиито тайни се опитва да разбули нашата книга.
Преди да завърши творбата си, Ка се отби до прозореца и безмълвно се вгледа в едрите снежинки и изящно сипещия се сняг. Предусещаше, че ще я завърши точно както трябва, ако наблюдава снега. На вратата се почука, Ка отвори — двата последни стиха, които му бяха дошли, изчезнаха, забрави ги и никога повече не успя да си ги припомни в Карс.
На вратата стоеше Ипек.
— Има писмо за теб — каза тя и му го подаде.