— Естествено, че съществува, синко — отвърна шейхът.
— Но този Аллах не е тук сред вас. Той е отвън, в снега, изсипващ се в сърцето на пустата нощ, на мрака, в сърцата на скиталците.
— Ако сам ще откриваш Аллах, върви. Нека снегът в нощта изпълни сърцето ти с божията любов. Ние няма да се изпречим на пътя ти. Не забравяй обаче, че горделивците, дето толкова се харесват, остават самотни. Аллах изначално не обича горделивците. Той прокуди Дявола от Рая тъкмо заради неговата горделивост.
Ка отново бе овладян от страха, от който по-късно щеше да се срамува. Изобщо не му се нравеше какво щяха да приказват за него, когато излезе оттук.
— Как да постъпя, шейх ефенди? — попита той. Понечи пак да му целуне ръка, но се отказа. Усети, че шейхът доста добре забелязва и нерешителността, и пиянството му, че го презира. — Искам да стана обикновен гражданин като всички вас и да повярвам в този Аллах, в който вярвате вие, но съм объркан, заради европееца в душата ми.
— Това, че си толкова добронамерен, е хубаво начало — каза шейхът. — Първо се научи на скромност.
— Какво да направя, за да се получи? — попита Ка. Ала в душата му все още будуваше — някакъв саркастичен демон.
— Подир постите, вечер, всеки, който желае да разговаря, сяда върху миндера на мястото, на което си ти сега — каза шейхът. — Тук всички сме братя.
Ка проумя, че настанилите се по столовете и канапетата мъже се бяха подредили всъщност в очакване да се освободи неговото място. Надигна се, защото нещо му подсказа, че би постъпил правилно, ако като европеец мине най-отзад на тази редица, на тази въображаема редица, към която шейхът изпитваше по-голямо уважение, отколкото към самия него. Целуна още веднъж ръката на шейха и се настани най-отзад, в края на миндера.
Съсед му бе нисък, приятен мъж със златни коронки, от чайната на булевард „Иньоню“. Бе толкова нисък, а главата на Ка тъй замаяна, че внезапно му хрумна: човекът ще да е дошъл при шейха, за да му препоръча някой лек срещу маломерността му. В Нишанташъ, в годините на детството, едно доста изискано джудже всяка вечер купуваше от циганите на площада в Нишанташъ букетче виолетки или стръкче карамфил. Нисичкият съсед му довери как днес видял Ка да минава край чайната, ама за съжаление не влязъл и че утре го чака да се отбие. Междувременно се включи и кривогледият началник на автобусната компания; той шепнешком сподели, че някога бил нещастно влюбен и се чувствал толкова зле, че захванал да пие, разбунтувал се и отрекъл Аллах, ама сетне всичко минало-заминало и се забравило.
— Убедихме се, че момичето не е за нас — заключи кривогледият, преди Ка да го попита „Оженихте ли се за това момиче?“.
Шейхът пак заговори срещу самоубийството. Всички слушаха мълком или поклащаха глави, а тримата отново си зашушукаха:
— Има още няколко самоубийства — заразправя нисичкият, — ама държавата крие, точно както метеоролозите крият, че предстои застудяване, за да не се демобилизират хората. Женят момичетата за богати застарели чиновници, за мъже, които не обичат.
Началникът на автобусната компания пък вметна:
— И жена ми не ме обичаше в началото.
Като причина за самоубийствата посочи безработицата, скъпотията, неморалността и безбожието. Ка реши, че самият той е явно двуличен, щом като съзира правотата на всеки един от говорещите. Кривогледият началник разбуди възрастния си приятел, понеже задрямваше. Настъпи продължителна тишина и Ка почувства как в душата му се надига спокойствие: бяха тъй отдалечени от центъра на земята, че никому и не хрумваше да иде там, и това, както и падащите навън снежинки, които изглеждаха като окачени във въздуха, създаваше усещането, че човек е извън гравитацията.
Понеже никой не се интересуваше от Ка, дойде му наум ново стихотворение. Бележникът му бе под ръка; с рутината, придобита от предишната творба, той съсредоточи цялото си внимание върху надигащия се в душата му глас и този път на един дъх изписа трийсет и шестте стиха на стихотворението, без да му се изгуби нито един. Нямаше много-много доверие в стихотворението, тъй като главата му бе замаяна от алкохола. Но завладян от ново вдъхновение, той скочи на крака, поиска позволение от шейха, излезе навън, седна на едно стъпало от високото стълбище на текето и започна да чете от бележника си — намери новото си произведение за съвършено като първото.