— Ето я. Това е тя! — прошепна Неджип.
— Коя?
— Хиджран! На улицата!
13
Няма да обсъждам вярата си с един атеист
Ка и Кадифе вървят в снега
Тя тъкмо влизаше от улицата в чайната. Носеше лилаво палто, тъмни очила, с които напомняше на героиня от научнофантастичен филм, и по-скоро невзрачна кърпа за глава, отколкото тюрбан, политическият символ на исляма — с такива кърпи още в детството на Ка се забраждаха хиляди жени. Щом забеляза, че младата жена се насочва към него, Ка, като ученик при влизане на учителя в клас, скочи на крака.
— Аз съм Кадифе, сестрата на Ипек — изрече усмихнато тя. — Всички ви чакаме за вечеря. Татко ме прати да ви доведа.
— Откъде знаехте, че съм тук? — попита Ка.
— В Карс във всеки момент всеки има информация за всяко нещо — отговори без помен от усмивка тя. — Достатъчно е да се случва в Карс.
По лицето й пробяга болезнено изражение — Ка не можа да го осмисли. Представи й Неджип с думите: „Мой приятел, поет и романист.“ Изгледаха се от глава до пети, но не си подадоха ръце. Ка го отдаде на напрежението. Доста по-късно, когато възпроизведе случилото се, щеше да стигне до извода, че двама мюсюлмани не си стискат ръцете заради „покривалото“. С пребледняло лице Неджип я бе зяпнал, сякаш виждаше пристигналата от космоса Хиджран, но Кадифе се държеше тъй естествено, че никой от мъжете в чайната дори не се бе обърнал да я измери с поглед. Не беше хубава колкото сестра си.
Ка обаче се почувства доста щастлив, вървейки с нея под снега по булевард „Ататюрк“. Намираше я за привлекателна, поне можеше спокойно да разговаря с нея, съзерцавайки свежото й и чисто лице, обрамчено от кърпата за глава — не беше красиво колкото на сестра й — и да се взира в светлокафявите й очи, досущ като на сестра й; хрумна му, че изневерява на сестра й.
Изненадващо за Ка най-напред обсъдиха метеорологичната обстановка. Кадифе знаеше всичко до най-малките подробности, точно като старците, дето запълват дните си с непрекъснато слушане на новините по радиото. Уведоми Ка, че нахлуването на студения въздушен фронт с ниско атмосферно налягане от Сибир ще продължи още два дни; че ако снеговалежът продължи още два дни, пътищата ще останат затворени; че снежната покривка в Саръкамъш е достигнала дебелина от 160 сантиметра; че жителите на Карс не вярват в метеорологията; че за да не се деморализира населението, завишават, по настояване на държавата, температурата с пет-шест градуса — тази била най-разпространената клюка в Карс (това никой не би споделил с Ка). Разказа му как като деца в Истанбул двете с Ипек искали снегът да не спира: снегът пробуждал у нея усещането за красотата и краткостта на живота, карал я да долавя, че въпреки цялата си враждебност, хората си приличат и че вселената и времето са безкрайно широки, а светът на хората твърде тесен. Ето защо, когато валяло сняг, хората инстинктивно се притискали един към друг. Сякаш падащият върху враждебността, страстта и гнева сняг ги сближавал.
Умълчаха се. Магазините бяха затворени — вървяха безмълвно по улица „Шехит Дженгиз Топел“ без да срещнат никого. Беше му приятно да върви с Кадифе под падащия сняг и това го обезпокои. Към края на улицата впери очи в светлините на една витрина: сякаш се страхуваше, че ако се обърне и продължи да гледа лицето на Кадифе, може да се влюби в нея. Влюбен ли е в сестра й? Изпитваше благоразумно желание да се влюби до полуда — знаеше го. Щом стигнаха края на улицата, на осветената витрина на бирария „Неше“ видяха лист от бележник, върху който бе написано: „Във връзка с тазвечерното представление, събранието на многоуважаемия Зихни Севюк, кандидат за кмет от Независимата партия се отлага.“; а зад витрината на бирарията съзряха как на една маса актьорите, начело със Сунай Заим така настървено пият двайсет и пет минути преди представлението, като че ли това щеше да им е последното пиене в живота.
Когато сред окачените на витрината на бирарията предизборни обявления, зърнаха отпечатания на жълта хартия текст: „Човекът е велико творение на Аллах и самоубийството е неверие.“, Ка попита Кадифе какво мисли за самоубийството на Теслиме.
— За да напишете интригуваща история за Теслиме и в истанбулските вестници, и в Германия, нали — изрече леко ядосана Кадифе.
— Сега опознавам Карс — отвърна Ка. — Опозная ли го, имам чувството, че не бих разказал за случващото се тук на никой външен. До сълзи съм трогнат от крехкостта на човешкия живот и от безсмислието на изтърпените страдания.