Сердар бей поспря за миг и посочи на Ка мястото, дето бяха простреляли стария кмет. Кметът, според слуховете, бил прострелян вследствие на елементарен общински проблем — разрушаването на незаконно изграден балкон. Престъпникът бил спипан заедно с оръжието му три дни по-късно в плевнята на селската къща, където се укрил след деянието си. Три дни, през които плъзнали толкова много слухове, че преди да го заловят, никой изобщо не можел да им повярва — разочарованието било огромно, тъй като причината се оказала елементарна.
Дирекцията по сигурността се помещаваше в триетажна продълговата постройка на булевард „Фаикбей“, по протежение на който се издигаха стари, останали от руснаците и от богатите арменци каменни сгради — голяма част от тях се ползваха за държавни учреждения. Докато чакаха заместник-директора по сигурността, Сердар бей посочи на Ка резбованите тавани и му обясни, че по време на руския период от 1877-а до 1918-а, сградата, собственост на богат арменец, е била конак2 с четирийсет стаи, а по-късно била използвана като болница.
Появи се заместник-директорът по сигурността Касъм бей с биреното си шкембе и ги покани в кабинета си. Ка тутакси го усети — не чете „Джумхуриет“, намира го за ляв, не се и впечатли от хвалбите, които Сердар бей изсипа за някой си там, дето бил притежавал поетически дар, ала съвсем очевидно бе, че се бои от собственика на най-продавания местен вестник в Карс. Щом Сердар бей приключи с представянето, онзи се обърна към Ка:
— Искате ли охрана?
— В какъв смисъл?
— Ще прикрепим към вас един цивилен. Да ви е по-спокойно.
— Има ли нужда от това? — попита Ка разтревожено, като болен, комуто лекарят препоръчва да се движи с бастун.
— Нашият град е спокойно място. Прогонихме терористите сепаратисти. Ама за всеки случай няма да е зле.
— След като Карс е спокойно място, нямам нужда от охрана — отвърна Ка. Щеше му се заместник-директорът да повтори, че градът е спокойно място, ала Касъм бей не го стори.
Най-напред се насочиха към северната част на Карс, към най-бедняшките махали — Калеалтъ и Байрампаша. Под неспирно сипещия се сняг Сердар бей тропаше по вратите на бордеите, съградени от камък, кирпич и тенекиени покривни материали, отвореше ли жена, питаше за мъжа й, ако пък го познаеха, с глас, внушаващ доверие, поясняваше, че този негов приятел, известен вестникар, е пристигнал в Карс от Истанбул заради изборите, но и не само заради тях, щял да пише за проблемите на Карс и за самоубийствата на жените; ако споделят с него тревогите си, щяло да е добре за Карс. Някои, възприемайки ги като кандидати за кметското място, ги посрещаха с радост, понеже такива обикновено им носеха тенекии със слънчогледово олио, кутии със сапун или пакети с бисквити и макарони. Онези, дето се решаваха да ги поканят — и от любопитство, и от гостоприемство — най-напред предупреждаваха Ка да не се бои от лаещите кучета. Други боязливо открехваха вратите си, решавайки, че това е някаква нова форма на продължаващите с години полицейски набези и обиски по домовете — когато обаче осъзнаваха, че пристигналите не са държавни особи, се обгръщаха в мълчание. Близките на самоубилите се момичета (за съвсем кратко време Ка успя да научи за шест подобни случая) повтаряха едно и също — дъщерите им не се били оплаквали от нищо, самите те били смаяни и страдали извънредно много.
В малките, мразовити като лед стаички с пръстени подове, застлани тук-таме с машинно тъкани килими, двамата мъже, за да се постоплят, се настаняваха на овехтели дивани, на разкривени столове пред печките — пред печките, в които някой непрекъснато ръчкаше цепеници, пред работещите с краден ток електрически печки и пред постоянно включените без звук телевизори, а край тях гъмжеше от деца — с всяка новопосетена къща броят им сякаш нарастваше, — които си играеха единствено с потрошени пластмасови играчки (колички, едноръки кукли-бебета), с шишета, с празни кутийки от лекарства или от чай; настаняваха се двамата мъже и се вслушваха в историите за нескончаемите страдания, за нищетата на Карс, в историите на изхвърлените от работа мъже и на самоубилите се момичета. Майките, ронещи сълзи, понеже синовете им или бяха в затвора, или без работа, теляците, бъхтещи се в банята по дванайсет часа на ден и едва изхранващи осемчленните си фамилии, безработните, запецнали върху темата редно ли е или не да се отскача до чайната заради харчовете — всички се жалваха от съдбата си, от държавата, от общината и споделяха с Ка собствената си орис, като че тя беше проблем на държавата и страната. Слушайки преизпълнените с гняв разкази, от един миг нататък на Ка започваше да му се струва, че в посетените от него домове се спуска някакъв особен здрач и Ка все повече се затрудняваше да различава предметите, въпреки нахлуващата през прозорците бяла светлина. Нещо повече — същата слепота, принуждаваща го да извърне поглед към стелещия се навън сняг, се спускаше в мозъка му като тюлена завеса, като тишината на снега, а съзнанието и паметта му направо отблъскваха тия истории за нищета и мизерия.