„Нямам абсолютно никакви съмнения: нашите момичета се самоубиват, тъй като са твърде нещастни — бе споделил заместник-валията с Ка. — Ако обаче истинският мотив за самоубийствата е в тяхното нещастие, то половината жени в Турция би трябвало да се самоубият.“ Заместник-валията — с мустаци като четка и с лице като на катерица — бе споделил, че онова, което вбесява жените, е мъжкарският глас на държавата, семейството и религията, внушаващ им да не прибягват до самоубийства; тъкмо по тая причина той бе писал до Анкара, че в делегацията, идваща да агитира срещу самоубийствата, трябва на всяка цена да има поне една жена — факт, който разкри пред Ка не без чувство на гордост.
За първи път се заговорило, че самоубийството е заразно досущ като чумата, след като едно момиче пристигнало от Батман в Карс, за да сложи край на живота си. Докато си подръпваше от цигарата под заснежените върби в една градинка сред квартал Ататюрк, вуйчото на момичето (не ги бяха поканили — него и Сердар бей — в дома си) разказа на Ка какво се бе случило — преди две години племенницата му заминала като булка в Батман, от сутрин до вечер вършела къщната работа, ала тъй като не се сдобила с дете, свекърва й не преставала да я укорява, това обаче не е още повод да слагаш край на живота си, тази идея я завладяла в Батман, където жените се самоубивали, поне тук, в Карс, племенницата му, сега покойница, изглеждала щастлива, ето защо, като я намерили мъртва в кревата на заранта, когато трябвало да тръгва за Батман, всички били шокирани — в писмото, което оставила пишела, че е изпила две опаковки приспивателни хапчета.
Подир месец шестнайсетгодишната дъщеря на леля й изцяло изкопирала постъпката на младата жена, пренесла идеята за самоубийство от Батман в Карс. С насълзени очи родителите на момичето обясниха, че виновникът дъщеря им да сложи край на живота си бил нейният учител, който на всеослушание съобщил в клас, че тя не била девствена — Ка обеща да опише във вестника техния случай с най-пълни подробности. Слухът светкавично обиколил Карс, годеникът на девойката се отказал от нея, спрели да посещават дома им и онези, които допреди това искали красавицата за жена. Баба й заповтаряла, че никога не ще може да се омъжи и една вечер, докато гледали по телевизията някаква сватбена церемония, бащата на девойката се разплакал, а тя глътнала на един дъх приспивателните хапчета, предварително откраднати от бабата (заразителна се оказала не само идеята за самоубийство, но също и методът). При аутопсията се установило, че девойката е девствена — бащата обвинил учителя, разпространил клеветата, а също и своята самоубила се племенница, пристигнала от Батман. И най-малките подробности около самоубийството на дъщеря си споделяха с Ка, тъй като държаха той да оповести в своята кореспонденция, че обвинението срещу детето им е невярно и разчитаха да охули учителя, сътворил лъжата.
При всичките споменати случаи момичетата успяваха да сложат край на живота си потайно и в нужния момент; тъкмо това изпълваше Ка с невероятна безнадеждност. Девойките, самоубили се с приспивателни хапчета, макар и да споделяха стаята си с други, бяха издъхнали в уединение. Израсналият в истанбулския квартал Нишанташъ Ка, четящият западна литература Ка знаеше, че който реши да сложи край на живота си, се нуждае от определено време и място, където да го извърши — някоя стая, на чиято врата никой не би похлопал дни наред. Всеки път, когато Ка си представяше собственото си самоубийство, извършено разкрепостено и бавно с приспивателни хапчета и уиски, безпределната самота така го стряскаше, че така и не помисли сериозно за самоубийство.
Едно-едничко същество бе пробудило у Ка усещането за самотата на самоубийството — „момичето с тюрбана“, обесило се преди пет седмици. Беше от девойките в Педагогическия институт, на които първо не позволяваха да влизат в часовете, а сетне, по заповед, пристигнала от Анкара, и в институтските сгради, заради нежеланието им да свалят забрадките от главите си. От всички семейства, с които Ка успя да разговаря, нейното бе най-малко бедно. Тъжният баща, собственик на бакалничка, почерпи Ка с бутилка кока-кола — извади я от хладилника — и докато отпиваше, Ка узна от него, че преди да се обеси, дъщеря му споделила идеята за самоубийство и със семейството си. Девойката виждала, че жените в семейството покриват главите си, ала от институтските управници, забраняващи подобно одеяние и от бунтовните си приятелки научила, че това се приема като символ на политическия ислям. Тъй като девойката, въпреки натиска на родителите си, отказала да си открие главата, полицаите не я допуснали в сградата и тя била на път да бъде изключена от Педагогическия институт. Някои от приятелките й престанали да се съпротивяват и свалили забрадките, други пък вместо кърпи за глава си сложили перуки — наблюдавайки всичко това, тя започнала да говори на баща си и на приятелките си, че „в живота нищо няма смисъл“ и че „не желае повече да живее“. Междувременно управлението Диянет, обвързано и с държавата, и с ислямистите, било заляло Карс с листовки и с плакати, прокламиращи, че самоубийството е най-големият грях и никому не дошло и на ум, че тази религиозна девойка възнамерява да сложи край на живота си. Името й било Теслиме — през последната вечер от своя живот тя гледала телевизионния сериал „Мариана“, приготвила чай, поднесла го на майка си и баща си, оттеглила се в стаята си, направила абдест5, после намаз6, после потънала в дълбок размисъл и след като се помолила отново, се обесила с кърпата си за глава, която прекарала през куката на лампата.